Имало едно време един щъркел. Много бял и симпатичен, мекичък и строен... Но тъп, тъп, тъп!!! Е, точно този щъркел ми се е паднал да ме носи и ме е (д)оставил - малък ревящ вързоп пелени, на родителите ми в Луковит. А съм била с адрес за морето. Но... щъркелът, нали разбирате... не можел да чете явно, GPS-ът му не работел, бъркал дясно с другото дясно, а за Север Юг мислел, че е само сериал по bTV.
Въпреки щъркела...
Ако истински обичаш морето, трябва да гледаш лицето му, да вдъхнеш парата от устните му и да го обичаш целогодишно. Истинско, сурово, то си, самотно, кално, замръзнало, тъжно, клечесто, топло, ситно, развълнувано, пълно с въздишки, мръсно, кипящо от страсти, обгръщащо... Морето не е чушкопек!
То е клечка и камък, то е в края на пътя...
Тръгвам към изгрева, а дори не знам в каква посока трябва да вървя. Обаче съм сигурна в едно нещо - сърцето ми ще ме отведе. И просто се оставям кубинките, светофарите, чайките и студът, който ме пита "защо не си обу чорапи", да ме отведат до Голямото синьо.
Пътят свършва. Стъпвам му на пясъка, покрит със скреж, слана... Като филийка, намазана с масло и лешников тахан е. Не бях го виждала такова! И да се усмихна е най-естественото нещо, което може да ми се случи точно в този миг. После подсмърчам, пак заради липсата на чорапи!
"То е клечка и камък,
то е в края на пътя,
задушливият пламък
и далечният тътен
стъкълце във пета
то е слънце и хляб,
и нощта, и смъртта,
то е дуло и трап
то е цвят по дъба
и лисича следа
стъпката към ръба
пъпка дрян под леда"
Водите на март
Aquas di Marco
Водите на март
Aquas di Marco
По някое време, докато храним лебедите, си мисля пак за онзи щъркел. Всъщност той може би не е сбъркал. Всички ние сме разпилени по света и разбъркани из него. Нарочно и съвсем целенасочено, за да може всеки сам да търси своето място. Със сърцето си.
0 Коментари