Когато си възможността някой да диша

Седя на терасата с разтворена книга и сипано вино.
Отляво е Пирин.
Около раменете ми е нощ.
Над мен са звездите, пробили илици в тъмносиньото небе. Светлините им са големи и ярки като руски кордели. Ако протегна дясната си ръка, Голямата мечка ще е точно на втората фаланга на безименния ми пръст. Малко по-силно да издухам и ще я разместя. Ще объркам всички астрономи. Ще озадача вселената.

Срещу терасата ми - 3 дървета. Едрите им листа шумят. Танцуват ли, карат ли се, дъжд ли вали... Заслушвам се. Тези листа цял живот се подготвят да бъдат сами. Наливат се със сокове, жилките им набъбват, стават сочни, месести, ъгълчетата им се завиват на тръбичка... Натежават достатъчно, за да се откъснат от клона, който им е дал зеленото.

В новия живот ще се откъснат от клона, ще полетят, ще бъдат самостоятелни, независими, леки...  Танцуват ли, карат ли се, дъжд ли вали...

Политат, завъртат се по спиралата, застлана от ангели, за да им е по-леко и меко по пътя надолу...

Флиртуват с паяжини.
Целуват слънчеви лъчи.
Перват някоя сврака по опашката.
Подплашват катерица.
Прегръщат жълъд.
Галят прашинки.
Дращят шишарки.

Танцуват ли, карат ли се, дъжд ли вали...

Всъщност знаете ли защо листата съществуват? Те са тук, за да ни дадат въздух.

Хубаво е да си възможността някой да диша!
Дъщеря ми спи вътре...