Пустиняци...

3/30/2017



Филмът е кривУлица (нарочно с У, да е още по-криво) от разни човешки съдби от България.

Един човек клепе коса. Кара колело с джапанките от магазина за левче... Изгоряла къща.
Дядо и баба, които живеят на гарата. Заедно са от 40 години (35 ги кажи, айде, уточнява бабата!)... Кози, откраднати прасета, кобила, която решат и обичат... като дъщеря.
Ще мине ли – няма ли да мине... Двама приятели чакат влака просто защото това може би е най-интересното в деня им. Или всъщност не – поетите гробари чупят стъкла с прашки, цапат из реката с пръчки, брулят орехи, събират шипки, правят цигански колелета с децата си, пишат стихове на стара машина, влизат в затвора, излизат от затвора, плачат...

..Местен.
Бере кестен
от немай-къде...



Напълват ми се очите със сълзи, когато старият генерал се разплаква на гробищата. Очилата му правят очите огромни!

От филма лъха меланхолия и самота, но я няма онази драматичност, характерна за българските филми, в които и оргазмът на жената дори е тъжен. По-скоро ти сервират табличката с пустиняци с лекотата на сладкарка, поднесла две чаши боза. Няма сянка безнадеждност. Просто всеки си има свой път.

"Пустиняци” е филм, свързан с някои  мои си неща – старото, спомена, лудостта, свободата, дивотията, изоставянето, селото, земята, бръмбарите в главата. Има едно топло, земно усещане, между жуженето на пчелите и вика на поета.

Твойта майка ще умре.
Майката на комшията също.
Но майката земя си остава... 

Във филма (или на снимка) може да е идилично – обраслото с бръшлян каменно стълбище, гарата в далечината, проблясъците на слънцето в стъклото, нацвъкано от мухи, прогнилите дъски в оградата на доматите, дъждът, който капе в снощните ракиени чаши... Но тази протяжност, монотонност и нищослучване може да те разболее дори. Ако ти си там, край бръшляна, на стълбите. Да ти приседне като песъчинка във водата от канчето или да е досадна като колорадски бръмбар по картофите.

Пустиняшки аури на компот

Винаги ми е било интересно как става доближаването до хората в такъв проект. Както беше написала Розмари Де Мео в нейната книга „Стопанката на Господ”  - не става просто да идеш и да питаш; трябва да приседнеш на пейката, да се усмихнеш, и ако те припознаят, може и да се отворят за теб. Та в този смисъл си представям „кастинга” за този филм, проведен на бутилки крушова, гроздова, сливова, гарниран домати със сол и тунквани вафли. Защото трябва да снимаш и да разговориш поет гробар, дядо, който знае къде е любовната круша, козар, който си харчи парите в ресторанта, дългуч, който мечтае за жена сервитьорка с дълга коса, докато гали и псува кучето си Джеси...

Луди, прошляци, пустиняци, льохмани... хора от северозападна България - най-бедният района европейския съюз. Режисьор на „Пустиняци” е Цветан Драгнев (Цецо, дето последно с Калин спорихме дали е мой приятел, или негов, а иначе си го знаем като мъжа на Ясмина и на кака Яна баща й), сценарист - Христо Илиев – Чарли, оператор на филма е Пламен Гелинов, звук е обработвал Джони Пенков (продължава да си носи каскета на една страна), а продуценти са „Гала Филм” – Галя Тонева и Кирил Кирилов.

Много приятни пастелни тонове и тези различни гледни точки на снимане (и роклята, дето се вее...) , които само Цецо си умее. И музиката – магическа! Само онзи жълт мотор, дето помиташе улиците на празното село и ми се нацепи в мозъка с рев на двигателя, можеше да го няма. Но пък нямаше ли го, как да разбере човек колко тиха е бабата, приседнала на пейката...
„Пустиняци” е от онези филми, за които разбираш, че се е работило от сърце и с хъс за добро кино.

Излизам от Дома на киното и филмът продължава да ме следва...  В думите на двете баби пред мен, които си говорят „колко дълбок човек е този Цецо”, в репликата на една блондинка, която се чуди наистина ли са ги намерили в интернет тези хор. Ми, не, муцка, не са. Такива хора намираш на място, за да им видиш очи в очи кривите зъби. Намираш ги на пейката, пред хоремага, на гробищата, там, където се вари ракия... Некъде си, в пустото.

You Might Also Like

0 коментара

Instagram

Subscribe