Очите имат нужда да се изплакнат, за да падне прахта от тях и да виждат по-добре това, което идва

Има някои хора, които преднамерено не харесваш, колкото и да си отворен към индивидуалността и различията. Така съм аз към Мария Касимова-Моасе - писател, журналист, експерт по етикет. Не я познавам лично, никога не съм я виждала реално, но все пак....

Първата ми вътрешна съпротива към нея дойде, заради един съвет по етикет. Споделила в интервю, че дамската чанта трябва да се оставя на пода, когато си в ресторант. Второ - ама, какво е това презиме, каква е тази фамилия?! И трето - широката й челюст, която приковаваше очите ми, когато я видех в ефир или на снимка. Но най-голямата ми вътрешна съпротива към тази жена е към някои от текстовете й, които публикува на ploshtadslaveikov.com. Хубаво писане, текст, който клокочи от метафори и сравнения, но някои бяха толкова поучителни, че буквално усещах как боде читателя с пръст, насочен към лицето му.

Февруари месец, когато в живота ми се случиха страховити събития, започнах да чета първата й книга - "Близки срещи със смесени чувства". И към книгата имах своите съпротиви. Що за заглавие?! А и дизайнът на корицата никак не го бива... Явно съм била изчела всичко, което трупам на нощното си шкафче и се е наложило да посегна към единствената останала непрочетена книга. И добре че....

Четейки текстовете там, всъщност научих много за личния живот на тази жена и, за съжаление, се припознах в тежки случки, които са били част от него. Прочетох думи в нейните текстове, които имах нужда някой да ми каже точно в този труден втори месец от годината. Имаше пасажи, които ми действаха като приятелка прегръдка. И такива, които ме побутваха по гърба, за да продължавам по-оптимистично напред.

През август излезе втората й книга - "Балканска рапсодия". И отново тези съпротиви. Що за заглавие?! А и дизайнът на корицата никак не го бива...

Но това се оказа една много топла, мечтателна книга. Писането й прилича на моето писане. Или пък обратно... Разпознах го лесно. взех книгата случайно, докато бях на дигитална диета. Без телефон и компютър имаш повече време за реални разговори и книги. За четири дни прочетох две книги, едната от които нейната. Четох в хотелската стая, край басейна, на терасата, в колата. Когато попадна на красив пасаж, подгъвам ъгълчето на страницата. След като я прочетох, тази книга ще продължи да живее, със 17 подгънати ъгълчета.


Любимите ми цитати от "Балканска рапсодия"


"Правиха любов като никога досега. Без време и спомен, на живот и смърт. Часовникът на стената отмерваше секундите, махалото му премерено се лашкаше от едната до другата страна, а сенките на пламъците от огнището преминаваха като малки духчета по стените, през стените, върху завивките, докосваха изпотените гърбове на този мъж и тази жена, панически се връщаха в светлината и някъде там умираха. .... Теотица, която в единствената нощ на замръзналите морски вълни, тогава, когато дяволът дава знаци, а богът се страхува да ги прочете, зачена дъщеря си.
И беше Мириам."

"Плачът, това истерично наводнение на душата, извираше някъде от собствените й дълбини, където дори тя досега не беше стъпвала и които не познаваше. "Очите имат нужда да се изплакнат, за да падне прахта от тях и след това да виждат по-добре това, което идва. Поплачи си, чалгън, поплачи си за мен!, й беше казал. И дълго я беше галил по косата, по миглите, по скулите, по брадичката, по кокалчетата на пръстите и вените я беше галил, по душата..."

"Любовта не е ли и това да останеш нечий доброволно?
- Не. Любовта е някой да те обикне и това, че си сам на себе си, че си ничий. Хората си мислят, че любовта е взаимно притежание. А то е осъзнато отказване от каквото и да е притежание. Обикваш някого не защото ще ти даде неща, които да притежаваш, а защото притежаваш неща, които харесваш. Ти не обичаш самото притежание, както не обичаш самата принадлежност на някого към нещо. Обичаш само човека, целия."

"Вкопчени един в друг, и двамата бореха своите лични малки тъги, стопяваха ги в спокойната си любов и ги преглъщаха. През дните мълчаливо понасяха трудностите и ги споделяха без думи. През нощите, когато правеха любов, във всеотдайната нежност на взаимните си ласки намирах утеха. Не се любеха така страстно, както в началото. Телата им - тези неудобни облекла на душите - понасяха достатъчно физическа болка през деня. Отдаваха се един на друг внимателно и плахо. Докосваха се като за първи път - внимателно и плахо. Преоткриваха се, оставяха си цялото вре,е  на нощта, за да съзрат в полумрака невидимите сенки на плътта и да я накарат да се чувства нетленна. Вдъхваха аромата на косите си. Целуваха се с устни и с думи. Шептяха си нежни имена, най-нежните от всички. Светът им, пръснат из всичките краища на Балканите, покорно се прибираше да си почине в стоплените им тела и там, на територията на неголямото им семейно легло, където се любеха, кротко заспиваше."

"Обичам те - казваше също, - обичам те колкото не е измислено."

"Колко е най-дългото, което можеш да изчакаш, когато вярваш, че някой непременно ще дойде, непременно ще дойде, непременно..."