До остров Света Анастасия - сама през ноември. „Всичко“ щеше да е малко

Света Анастасия присъстваше в съзнанието ми отдавна. Бях виждала едно място в снимките на  ценен за мен мъж и ме привличаше. Да, мъжът също. Бургас, парк Росенец, стълби, прекрасна гледка, очакващи стаи... Реших, че само да надмогна вируса и ще замина. За мое съжаление, оказа се, че точно това място няма да работи до април 2022 г.

Когато нещо трябва да се случи обаче, то винага намира начин. Така Света Анастасия се появи под друга форма при мен. Оферта за нощувка на острова с това име привлече вниманието ми. Не мога да напиша случайно, защото нямам това право. И аз, иначе доста неспонтанна в покупките си, си каза – „Тръгвай!“.

На 26 ноември колата ми се движеше бързо по магистралата. Посрещах изгрева някъде около Пловдив.  Бях сама. С чаша кафе и една ябълка. Оказа се, че ще бъда сама и на целия остров. За да преглътна това, нямах нужда дори от капка кафе! Беше чудесна новина!!!

Когато оставиш вселената да се погрижи за теб и й се довериш – тя винаги ти благодари за доверието. И нарежда хората и случките по пътя ти по най-красивия начин. За мен ги нареди така – прогнозата за 3 дъждовни дни се превърна в слънце със ситни небесни капчици; GPS-ът така ме обърка из Бургас, че пристигнах на морска гара в секундата, в която акостираше и корабчето (харесвам синхронизми); дадоха ми двойна стая, вместо резервираната единична... И това не е всичко...

Защото „всичко“ щеше да е малко.  

-        Откъде на острова мога да гледам изгрева? – питам, като типична блондинка, която редовно се обърква, когато навигацията й каже „Take to the West“.

-         От прозореца на твоята стая – ми казва Павлин, който е екзкурзовод, организатор, ентусиаст и всичко останало.

Островът има интересна история. История, в която можеш да потънеш. Според легендата, много назад в миналото, група рибари отплували с лодката си в открито море. Извила се буря. Рибарите успели да се подслонят на скалист остров. Бурята обаче продължила с дни. Близките на рибарите, които били на брега, изгубили всякаква надежда, че те са живи и ще се върнат. В мислите им тези рибари вече били в света на мъртвите, погълнати от морето. Когато то все пак успяло да укроти вятъра, рибарите се качили на лодките и се върнали у дома.

-          Анастасия! – възкликнали на брега, щом ги видели. В превод от гръцки това означава „възкресение“. Така островът получил името Света Анастасия.

Приготвях багажа си по списък. На първия ред пишеше „бенгалски огън“. На втория – маслини и вино. Оказва се, че в България всички пазители на морски фарове са мъже. Можех да запаля бенгалски огън, цигара или фитила на някого, но не и светлините на фара.

-          Като подарък от нас имаш още една нощувка. Можеш да си тръгнеш в понеделник в кораба на военните. Тогава се сменят пазачите на фара.

Вселената продължаваше да се грижи да ми е интересно. Преди 20 години почти всеки ден получавах писма от момче, което служеше в „Атия“. Монко имаше най-красивия почерк. Никога не се видяхме. 20 години по-късно обаче можех да ида там, откъдето писмата ми тръгваха.  

Според друга легенда пиратски кораб бил нападнал малкото парче земя в морето. Монахините от манастира там започнали  горещо да се молят. Небето пратило толкова страховита буря, че вятърът разцепил пиратския кораб на две. Заседнал в скалите до острова и сам се превърнал в скала. Точно на този кораб казвах „Добро утро!“ всяка сутрин, щом отвесвах пердетата на северния си прозорец. Сякаш пиратите са идвали мен да търсят...

В първата си сутрин на острова обикалях по изгрев като малката господарка на малкия остров.

Кафето ми - силно.
Чашата - тънкостенен порцелан.
Пръстите ми – топли. Нямах нужда. Сърцето ми бе топло.

Когато душата си намери точното място, тя избутва сълзите през очите. Затова понякога плачем от щастие. Моето място е край морето. Вътре в мен има море. И понякога то иска да се върне към себе си. Затова ходя на море дори през ноември.

Някои хора са вятър. Други – слънце. Моето море преля през очите ми няколко пъти в този ден. В мен имаше щастие, мъка, седеф, изгрев, бездна, мида, сянка на облак, крясък на чайка... Край морето винаги се ражда любов. Затова морето е за верните в нея. Само те винаги се връщат.

Морският фар на острова е с вита стълба от 42 стъпала. В миналото, като предупреждение към корабите, на брега са палели огньове. След това са ги заменили в газови фенери.

-         За да не се ботурясат корабите! – ми обяснява Божо, пазачът на фара. Има божествено име. Нали решава кога да биде светлината.  

От Божо научавам и най-хубавата рецепта за маринована риба. Като да сложиш светлина в буркан, но по-вкусно. Нужно е яйце и коричка хляб. Рибата се държи с дни в силна марината. Дали е силна, се проверява с яйцето.

„Трябва от дупето му да се вижда колкото 1 лв.“ – когато иска да подчертае някоя дума, Божо така присвива очите си, че те се скриват напълно. „После я редиш в буркани и заливаш с препържено олио.“

Коричка хляб е нужна за олиото. Когато то забълбука над котлона, се пуска хлябът. За няколко минутки само. След това се прецежда. С него се залива рибата. Добавят се дафинов лист и черен пипер на зърна. После Божо донася половин буркан от неговата риба. Ама ей така, от сърце я носи! Забелязала съм, че човек колкото по-малко има, толкова по-лесно и с благо го споделя.
И последно за рибата – прясна цаца през август ня-ма!

Повечето ми приятели ме наричат Рос. Тук бързо започнаха да ми викат Роската. Да дадеш кратко, специфично и различно име на човек, е като да го придърпаш с въже към себе си. Затвърждаваш го в живота си. Има го. Наричаш го. На първата си година след 40 се запознах с един мъж, когото все не можех да нарека по име. Нисък беше, с брада, по-малък от мен. Все го наричах Малкия. Този човек така се оплете в лъжата си, че щеше да се обеси на нея. Малък човек! Без име.

Острова споделям с Иво, съпругата му и Анастасия. Последната е куче на 5 години. На цвят е пясъчно-златна и умее да се усмихва. Сутрин само тя обикаляше острова с мен. Побутваше ме с муцуна, ако искаше да я галя, или заставаше пред мен, ако исках да продължа по скалите надолу. А аз исках. Интересно ми беше да поседя във вдлъбнатините на Дракона.

На острова има 4 скални феномена – Гъбата, Портата на слънцето, Дракона и Кораба.

Портата на слънцето беше първото място, от където гледах изгрев. Без дори да знам, че това е мястото. В миналото Гъбата е била малко по-голяма. Водата и ерозията обаче правят с нея това, което прави лъжата с хората – смаляват я. Драконът е чудно образование в скали с жълт мъх и червени нишки. Представях си, че се е търкалял този дракон в скалите и твърдите му люспи са оставили следи. Всъщност по-скоро самата структура на камъка е такава – на плочи и люспи, от които стават образувания, подобни на пчелни пити. Павлин разказва, че според някои хора, заради състава им, ако се постои повече време там, човек „от здраве няма да се отърве“. Поседях пък... здраве да е.

Но острoвът имаше специално място за Росица. Стол, боядисан в бяло, поставен на поляната под манастира, точно до дебелите корабни въжета, опасващи високото. Този стол беше толкова мой, че си позволих да си го поискам. Поисках го, като му нарисувах сърце. Всеки, който поседне на него, ще сложи лявата си ръка върху сърцето ми. Точно тази, която е близо до неговото сърце. Няма да знае, но така ще споделим едно море, малко вятър и история. 

И точно там така ме връхлита една идея, че се усмихвам с ширината на морски безкрай. Някъде бях прочела, че ако извикаш към някого три пъти, че го обичаш, акумулираш толкова силна енергия, че няма как той да не те чуе и да не усети. Заставам на ръба на скалата, казвам го по вятъра и знам, че той ще го отнесе точно там, накъдето Божо ми посочи градчето. След това записвам нещо на малко листче. Сгъвам го 3 пъти и го задържам в шепата си. Не знам какво да правя с него. Вървя и гледам в краката си. На плочите, между скривените триъгълници и фугите с трева, откривам сърце. Накланям глава наляво – да, определено сърце. Разбирам, че това е мястото. От там пускам листчето по вятъра. Към морето да лети. Да кацне. Да разкаже. Да се умножи по вълните. Да бъде споделено.  

„Реших го. Ще остана на този остров завинаги! Трябва да се влюбя, да подкупя или да убия някого!“ – Иво със сигурност е странен тип, но моите думи със сигурност са му се видели още по-странни. Той има дълга коса и не обича маслини с „кокали“. Катя е съпругата му. Подстригва се два пъти в годината, когато е в депресия. С нея сме толкова различни като външност, но душата ми се оглежда в нейната като в огледало. Говорим за големите си любови – книгите.  А в първата ми вечер тук слушаме „Ах, този джаз!“. Катето е написала две книга. Питам я защо точно Роуз, защо точно вещица.... „Преследва ме тази Роуз още от ученическите години. Седеше си в съзнанието ми. Катереше се по крушата, плюеше семки, а долу никнеха цветя“.

Харесва ми да се изгубя в историята на някого? После да се намeря. Малко тайнственост, утеха, две очи, в които да поплачеш, и зеници, в които да се усмихнеш след това. Поразплакана, позасмяла се, позаслушала се.... Това ли търсим? 

В тихото на остров Света Анастасия откривам моето си. Което е повече от всичко. Защото „всичко“ щеше да е малко...

С острова може да се свържете на Фейсбук страницата им - Остров Света Анастасия.
Предлагат два вида стаи - в Голяма и Малка манастирска сграда.
За да стигнете до там, може да се качите на корабчето "Бургус", което тръгва от Морска гара, Магазия 1.