Не слагай веднага червилото, за да го спасяваш. Не обувай бързо лилавите
боти с тънък ток и не намятай палтото.
Изключителната самота не протяга ръка.
Не
крещи.
Изключителната самота е толкова тиха, че всички я чуват чак когато вече е
късно.
Тази седмица научих, че трябва
да спра да спасявам хората. Да спра да давам (непоискано), да спра да се ослушвам за замълчали си приятели...
Защото докато раздавам думите и сърцето си, губя
дъха си. Губя усмивката, мокрото във външния ъгъл на окото и слънчевото в
косата си. Превръщам се в сивото човече, което се стопило във въздуха, след
като раздало всичките си цветове на папагали, зебри и пауни. Станало прозрачно
и пук! – изчезнало.
„Имаш най-малкото и красиво сърце, което някога съм виждал“ – ми каза преди
години един кардиолог. Господи, нищо не знае той!
Не знае колко хора, усмивки, сълзи, любов и писъци е събрала тази малка мърдаща
топка с големината на юмрук. Да каже, че е малко означава, че вижда двуизмерно.
Защото в това сърце винаги е имало и ще има място за цялата вселена, планетата
Диди и всички спътници и астероиди на любовта.
Но тази седмица научих, че това сърце трябва да се пази. И негов пазител не е
кардиологът, не е йога инструктурката, която ми се усмихва всеки ден от екрана,
нито чашата вино вечер, в която добавям и джаз.
Аз съм пазител на собственото си сърце. И макар да готвя
добре, разбрах, че не бива да го поднасям топло, приятно ухаещо и леко
подправено с лют пипер в чиния на никого. Дори на този, който ми слага свещи на
масата и свири за мен на китара.
Направих една голяма
стъпка напред, а след това две назад. И това не е липса на проактивност. Това е
танцът ми с вселената. В този танц мисълта ми непрекъснато се лута – сутрин съм
готова да завъртя Земята наобратно, вечер притихвам, плача на тъмното рамо на
нощта и режа с голямата ножица ненужни приятелства.
Който иска остава. Който
не е поискал, не бива да се страхуваме да загубим. Защото това не е загуба. Това
е разместване, почистване и проветряване. Празно никога не остава такова. Би било излишна загуба на пространство и енергия, ако е така, и животът много добре го знае.
Вместо да облека дебелото
зимно палто, след като някой ми е написал „изключително самотен съм“, предпочетох стария любим пуловер. Той ухае на мен, топъл е и
ме кара да се чувствам в безопаснот.
„Мантрата: Всичко, което трябва да знам ми се разкрива. Всичко, от което имам нужда идва при мен. Всичко в моя живот е наред. Аз съм в безопастност."
Това ми казва една жена, скоято се срещам всяка сряда, точно в 6.
Не всички токчета са направени, за да тичаш с тях към някого. Най-елегантни са
тези, които носиш с ясен поглед, знаеш какво искаш и минаваш бавно през живота.
Не хуквай!
0 Коментари