Когато някой ти напише „изключително самотен“ съм... Не хуквай!



Когато някой ти напише „изключително самотен“ съм... Не хуквай!


Не слагай веднага червилото, за да го спасяваш. Не обувай бързо лилавите боти с тънък ток и не намятай палтото. 

Изключителната самота не протяга ръка.
Не крещи.

Изключителната самота е толкова тиха, че всички я чуват чак когато вече е късно.

Тази седмица научих, че трябва да спра да спасявам хората. Да спра да давам (непоискано), да спра да се ослушвам за замълчали си приятели...

Защото докато раздавам думите и сърцето си, губя дъха си. Губя усмивката, мокрото във външния ъгъл на окото и слънчевото в косата си. Превръщам се в сивото човече, което се стопило във въздуха, след като раздало всичките си цветове на папагали, зебри и пауни. Станало прозрачно и пук! – изчезнало.

„Имаш най-малкото и красиво сърце, което някога съм виждал“ – ми каза преди години един кардиолог. Господи, нищо не знае той!

Не знае колко хора, усмивки, сълзи, любов и писъци е събрала тази малка мърдаща топка с големината на юмрук. Да каже, че е малко означава, че вижда двуизмерно. Защото в това сърце винаги е имало и ще има място за цялата вселена, планетата Диди и всички спътници и астероиди на любовта.

Но тази седмица научих, че това сърце трябва да се пази. И негов пазител не е кардиологът, не е йога инструктурката, която ми се усмихва всеки ден от екрана, нито чашата вино вечер, в която добавям и джаз. 

Аз съм пазител на собственото си сърце. И макар да готвя добре, разбрах, че не бива да го поднасям топло, приятно ухаещо и леко подправено с лют пипер в чиния на никого. Дори на този, който ми слага свещи на масата и свири за мен на китара.

Направих една голяма стъпка напред, а след това две назад. И това не е липса на проактивност. Това е танцът ми с вселената. В този танц мисълта ми непрекъснато се лута – сутрин съм готова да завъртя Земята наобратно, вечер притихвам, плача на тъмното рамо на нощта и режа с голямата ножица ненужни приятелства.

Който иска остава. Който не е поискал, не бива да се страхуваме да загубим. Защото това не е загуба. Това е разместване, почистване и проветряване. Празно никога не остава такова. Би било излишна загуба на пространство и енергия, ако е така, и животът много добре го знае.

Вместо да облека дебелото зимно палто, след като някой ми е написал „изключително самотен съм“, предпочетох стария любим пуловер. Той ухае на мен, топъл е и ме кара да се чувствам в безопаснот.

„Мантрата: Всичко, което трябва да знам ми се разкрива. Всичко, от което имам нужда идва при мен. Всичко в моя живот е наред. Аз съм в безопастност."


Това ми казва една жена, скоято се срещам всяка сряда, точно в 6.


Не всички токчета са направени, за да тичаш с тях към някого. Най-елегантни са тези, които носиш с ясен поглед, знаеш какво искаш и минаваш бавно през живота.

Не хуквай! 

0 Коментари