Не-коледен текст за простичкото живеене

Знам защо на празници е важно да има питка. В хляба може да се побере цялата простота на света. Една вселена живее там - от меката сърцевина до напуканите ръбчета. Перфектна окръжност, която крие тайни на всеки ъгъл, заклинания от брашно и вода. Няколко съставки, които се събират заедно, замесва ги човешка ръка... Те имат нужда само от малко топлина. И става насъщен. Простичко е.

Като един безкраен оптимист, 39 години търся доброто у хората, давам втори шансове, проявявам разбиране, влизам в обувките... Винаги, с цялата си същност, до последната фиба в косата си, съм вярвала, че това е правилният начин да мислиш ежедневието си и да си в живота на хората около мен. 2019 сякаш беше малкият Еверест на емоционалното ми израстване. Трупаните през всички тези години скали от чувства, хребети щастие, дънери разочарования и баири, обрасли с пропуски, си тежаха на мястото, за да стигна по тях там, където е точното – тук и сега. Това, което съм със своите 49 кг., тънка коса, леко оформени мускули, спасяващо чувство за хумор, огромно любопитство, глад за думи, поглед на шантонерка и прекрасна дъщеря. Болката вече не ме плаши. Не че не плача. Ей, сега пак ревах в банята! Мога и сутрин да отворя очи и вместо да ги измия със студена вода от чешмата, да ги сгрея със сълзи. Сълзите са лятото на живота. Но за болката пишех.... 

Построих я като мост. Тя ме научи на самодостатъчност. Научи ме да прегръщам липсата, защото само ако я прегърна, няма да се пръсна в мъката си като Млечен път из космоса. Тя е най-истинският компас, че си стъпил на твърдина, че нещо се променя, че урокът се е състоял и е време за преговор. Прочитайки, разчитайки болката мога да задам посока на стъпките си. Не на безкрайното шляене, не на тътренето, не на влаченето, нито на пружиниращото бягане, а на вървенето, което е хумусна пътека към душата.

Та там някъде, на върха на този Еверест, осъзнах, че с хората трябва да се държа така, както заслужават. Не да съм винаги добра. Не да си измислям приказки и да си живея в тях. Не да си украсявам, не да си изживявам... Не да връзвам сатенени панделки с допълнителна стойност там, където дори неизгладено парче басма няма. 

Той ... , следователно... ти. Простичко е.

Няма друг пулс на настоящето, освен този на любовта.
Няма друго отношение към миналото освен благодарността.
Няма други очаквания към бъдещето, освен липсата на очаквания.

Тази Бъдни вечер ще я сбъдна така, както на мен ми се иска. Изплакана не от очите, а от сърцето ми... Бъдни вечер, която не е компромис. Която е в моя си ритъм. Пожелана. Искра на мозъчен неврон, сърдечен пулс, отправен към вселената, продължен с върха на пръстите. Така стига до другия и му дава точно това, което заслужава. Защото само така то се сбъдва. Когато е простичко. Като „Благодаря”. Като „Да ти обеля мандарина”. Като ще ти пожелая само едно нещо. Защото честичко хората сме алчни. Редим дълги пожелания, искаме много. Ако загребеш от дълбокото си, ако събереш онова, което е НАЙ, от което сърцето те боли и пее, всичко ще се сведе до едно желание. Сигурна съм! И само това едно желание да се сбъдне, ти ще си ющастлив! Само едно! Защото щастието е простичко. 

То не е тюркоаз, нито цвета на Pantone за 2020. То е... бяло.
То не е чия, нито лимецови кълнове. То е хляб.  

 И ако хлябът може да ни научи на нещо, то е точно това – да опростим живота си. Да го опростим от цветове, от форми, от очаквания. Да сме в Тук. Да сме в Сега. С цялото си съзнание и същество. С цялата си любов. 

Пием сутрешно кафе и си говорим за... смъртта. Простичко е – живееш, после умираш. Смъртта е зимата на живота. Удивителна е способността на малките деца да говорят за това съвсем естествено, като за магически сили на руса кукла. Тази сила притежават и възрастните. Приемчивост, съгласие, смирение, което времето и годините са им поднесли като подаръци. Да се надсмеят на смъртта и възрастта. „Във вестника пишеше, че 85-годишен мъж си търси жена, за да си поживеят...”, разказва през смях леля ми. „А оня виц знаеш ли го - за мъжа, който преди да умре помолил лекаря да напише, че причината е сифилис... За да съм умрял като пич, а не като обикновен смотльо...” По лицето на вуйчо ми има старчески петна, косата му е изцяло бяла. Винаги след обилна вечеря си „заслажда” с филийка мед или компот. Смее се сам на вица си и обърсва с голяма шепа лицето си. Това е моето тук. 

Моето Сега  са децата, които играят в спалнята, радват се на кокосов орех, сякаш наистина е дошъл от Африка, а не от Била за 1,99 лв. В моето сега реших да няма телефони, съобщения на Viber, да не поглеждам крадешком дали той е писал (защото не, той няма да пише на Бъдни вечер, както не пише и в обикновен ден), да няма Tinder и Badoo, да няма блокирани и ограничени профили, да няма виртуална реалност... Децата са моето сега, защото още утре, още след няколко часа ще са съвсем други, различни, малко по-големи, малко по-узрели, научили нещо ново, открили нещо неочаквано, разбрали нещо сложно... 

Като например, че трябва да е простичко.