Мъжът с най-тъжната тайна

„Пожелавам си да свършвам с теб. Да ми разказваш за конкистадорите.”

Свършвайки – така започна всичко.

Той на ръка не дава да му гледат. Предпочита сам да гледа на свивка на женско коляно или на извит гръбнак. Мъжът с най-тъжната тайна не беше педантичен. Беше внимателен. Към чувствата си, към личния комфорт и към лещите си. Само веднъж заспа в прегръдката на едно момиче, без да свали малките кръгли люспички. Бяха доста изсъхнали след трите часа, в които отпусна тяло и съзнание между двете прилепчиви като плевел бедра. Тръгна си бързо. Не заради лещите. Да вижда ясно му беше особено важно. Слепите развиват до пефектност останалите си сетива. A когато ти лисва усетът на душата, залагаш най-много на онова, което виждат очите.

Мъжът с най-тъжната тайна харесваше цвят кобалт. Не тъмносиньо. То беше за полите тип молив на банковите служителки, стиснали лихвите и страховете от провал на целия свят между ярко начервените си устни. Кобалт като море през зимата. Искаше да види силата на стихията на севера, и то в студа, когато на хоризонта се топи ледено олово. Обичаше да се предизвиква. Мъжът с най-тъжната тайна на света беше хищник. Не разкъсваше месо, но лесно правеше душата на парчета.

Жената не се появи в живота му.
Тя проникна.
Пусна стебълце от свеж хумор и тънък корен от сластолюбие. Обви ръцете си около шията му, като лоза липовка, още на втората среща. Ако не го беше направила, щеше да им е последна. Беше категоричен. Своенравен. Обичаше да подчинява. Когато мъжът с най-тъжната тайна искаше някого силно, можеше да вдиша дори ритъма на сърцето му. Обикновено без да го пита. Когато не го искаше, изчезваше, стопяваше се в пространството и оставаше само чуденето бил ли е изобщо. Не беше груб към жените. Все пак уважаваше избора си. Това беше най-егоистичната форма на любов. Да щадиш, докато нараняваш.

- На теб какво ти е сбъркано? – попита го момичето с усмивка на лимонова трева, след като си казаха имената. Изглеждаше меше малка и тънка. Увивна беше и беше жилава. Притежаваше бърза мисъл, цинично чувство за хумор и държеше на правописа. Имаше плътни устни и коса, която не би вдъхновила поет.

- Не страдам за жени. Веднъж ми стана... сухо... от една изневяра. Но реших да не ме боли. 

Тя беше емоционална бомба. Той – ръб.
Тя можеше да говори с еднаква лекота за множествени оргазми и за обир на бабички с миризма на къдрин. Неговата любима дума беше „тишинка”.
Уважаваше я заради ума и смелостта й. Харесваше и малкото й дупе. Иначе нямаха нищо общо.

Мъжът с най-тъжната тайна знаеше, че изглежда добре. Носеше го в погледа си, който спускаше с лека извивка към онзи, когото гледаше. Не, не беше високомерие. Беше особен вид яснота къде точно се намира. Нещо, с което и другият човек се съгласява, въпреки вътрешната си съпротива. Не ти харесва да те гледат с това кобалтово високо, но просто знаеш, че така е естествено. Както знаеш, че тънко не е дума, с която можеш да опишеш слънцето. С този поглед и с твърдостта в целувките си се заявяваше категорично пред нея. Отменяше срещи в последния момент, не толерираше женски драми. Тя обаче притежаваше ентусиазъм на турбинен техник, търпение на шивачка на гоблени и личен пожар. Умееше да използва своенравието му за вдъхновение. А от студенината му си нижеше гердан. 

Мъжът с най-тъжната тайна имаше и друг поглед – лъкатушещ, като маршрут по планински морени, ако куцаш с левия крак. Не се случваше често да светва в зениците му. Можеше да го предизвика само човек с огън. Тя беше огнена зодия. Мръснишки поглед на чисто сърце. От онези момичета, които не са перфектни, които понякога мрънкат, които са фотонно излъчване на превъзбудени атоми.

Да се появи жена в живота на мъжа с най-тъжната тайна и да обърне живота му с хастара навън би било клише. Ненавиждам клишетата! Уважавам героите си. Бих ги убила от страст, но никога от скука. Затова свали физиономията тип „Вече всичко ми е ясно”, сипи си вино и продължавай да четеш.

От секса им избухваха нови вселени. Той свършваше шумно. Като живота. Раждаш се и всичко започва да... свършва. Първата глътка въздух е най-вярната мерна единица за живот. Вече си един дъх по-близо до смъртта.

- А на теб какво ти е сбъркано? – попита я той.

- Представата за мъжа, който ще бъде до мен. Знаеш ли... Физиката е точна наука, затова ми е забавно да си играя с точността й. Замисли се... Ако ти си на 7 км от мен, а аз съм обърната наляво и се усмихвам на отражението си в огледалото, как така те усещам съвсем истински в сърцето си? Физиката няма думата, когато думата е любов.

- Не познавам любовта. Никога не съм се влюбвал. Хората харесват, мразят...  У мен няма емоция. Познавам хората. Чета отвъд тях. И никога не съм бъркал в преценката си. Природата ми е дала едно, но явно друго ми е отнела.

Мъжът не стигаше до дълбокото на никоя жена не защото не можеше да се върне оттам. Не стигаше до там, защото това означаваше да пусне някого в своето дълбоко. Означаваше да дава. Означаваше не да му бъде сухо, а да го заболи. Жената със сянка на касис можеше да лекува болка. Имаше тази дарба. Но за танго, както и да излекуваш безлюбовие са нужни двама.

- Ще обичам ли някога...- попита я на една от срещите им.


Еднорог изпусна сребърна дъга над НДК, а леприкон инвестоира жълтиците от гърнето си в Първа инвестиционна банка. Моментите на слабост при мъжа с най-тъжната тайна бяха по-редки от тези чудеса. Тя усети тази слабост. Но почувства и това, което се крие зад нея. И разбра, че моментът е дошъл. 

- Не. Винаги ще е не, докато те е страх да скочиш там, където не виждаш какво има под краката ти. А аз нямам нужда от чужди страхове. Своите сама си ги прескочих. Мога да съм тази, която ще те държи за ръка, докато вървиш и се страхуваш, но няма да съм тази, която ще те бутне, за да скочиш. Направи го сам! Направиш ли го... ще те последвам... може би...

Страхът е това, от което друг не може да те спаси. Сам трябва да застанеш срещу него, да му се усмихнеш или да изръмжиш. Да започнеш с елементарни страхчета като да се откажеш от сигурното, от уюта на панелката, от регулярността на месечната заплата, от рутината на лежането на дивана в хола. И да проснеш с юмрук страха, който става причина за неосъществен потенциал. Мъжът беше тъжен от безлюбовие и тъпчещ надълбоко тайната си, че се страхува. Толкова дълбоко я беше натъпкал, че я беше забравил. Понякога мислеше, че тази тежест е заради проблеми с бъбреците. Всъщност беше страх да не ти залипсва нещо. А липсата умее да показва присъствие. 

-         
     - Със страх в теб ти не си крилете ми! - момичето стрък заметна края на усмивката си, за да се плисне по цялата й фигура. Тръгна си. Така както само една жена, която не прави компромиси, може.

В окото му се появи влага. Не, мъжът с разкритата тайна не плачеше.

Мъжете не плачат.
Мъжете просто побесняват!

Снимка: Thomas Couderc and Clément Vauchez