„Играеш си с думите“ веднъж ми написа приятелка и аз малко се възмутих защо не възкликна и тя, защо не хареса написаното от мен. Защото то пак дойде от пулса на сърцето ми, просто кроих и прекроявах изреченията прецизно, за да се получат красиви. Какво да правя – не обичам клишетата! Една книга ме научи, че когато дойде бързият отговор, трябва да потърся верния в неговата противоположност. Само така може да се получи нещо оригинално, нещо извънредно. Оказва се, че и това е клише. Защото е нечия тактика, мислена и премисляна. А истината е, че извънредността не ни е небходима. Защото тя отстъпва пред малките радости, в които няма прецизно кроени думи.
Дъщеря ми е при баба си. Във ваканция е. По-щастлива от всякога - с бяло котенце, което не чува, но не спира да мяука. Със слънчева вода в коритото, в което се къпе на двора.
С люлка.
С бременна майка зайка, която всички наобикалят и обгрижват.
С кални вади до стръкчетата с домати и краставици.
С малини, които поглъща и пита за още.
Със сладолед във фризера, от който „може по два, защото е лято“.
С дрехи, каквито и да е, и с колкото и да са... петна по тях.
Краката й са като звездна карта – така нашарени от пъпки от комари. Но и
истинските звезди са по-близо. Довечера ще постелем одеяло на двора и ще
гледаме Персеидите.
С луна, която виждаме всяка вечер зад ръба на къщата и между клоните на джанката.
Без кукички
и лулички.
Без домашно по ментална аритметика и английски.
Без ранно ставане и без ранно лягане.
Без парк след 17 часа, защото паркът е веднага след като отоври вратата на
къщата.
Без да е сложно.
Когато шие дрехи за куклите си, не крои и не мери. Реже и връзва. И стават
най-хубавите рокли за Яна – куклата от две лозови пръчки.
На едно дете
винаги му е простичко. Защото то може да отбележи всяко малко хубаво нещо.
Големите чакаме да ни стане извънредно хубаво, че да си кажем – ето най-после и
на мен се случи. И да пуснем статус във Фейсбук. Все търсим още, по-добре,
повече... Животът ни минава като поток на Персеидите. Загледали сме се напред и
нагоре и не сме в тук и сега.
А пък те, Персеидите, са всяко лято. Но какво правим през останалото време от
годината? Клишетата са такива, защото в тях има много истина. Да ги изживяваме. То пък не може всички да сме везди! Да ги отбелязваме обаче можем, дори наум.
Днес се събудих.
Ходих боса.
Бурканчето със сладко от смокини вече е наполовина.
Пред вратата цъфтят гергини.
Съседът Васко почина. Аз съм жива.
0 Коментари