Изслушай детето си, идиотко!

- Обуй си обувките, моля, и ела с мен навън да пуснем охлюва на свобода...

Охлювът се казва Спиди, с нас е от няколко часа и няма нищо общо с тази история.

- Не тези обувки, тези са мокри. Сложи си другите.
- Не, не са мокри...
- Мокри са, обуй други...
- Не, не са мокри....

Знам, че са мокри, защото няколко часа преди това тичахме в дъжда до магазина и обратно, а тя огласи квартала с викове „Чорапите ми, чорапите ми, чорапите ми са мокри...“.

Спорът ни продължава още няколко минути.
Поредните минути.
Поредният спор.
Не съм случила на дете (слава Богу и да му се не види), на което като кажеш „Донеси ми хляба“, то да отговори „Добре, мамо!“. Тя е на 7 г. и може да ми обясни каква би била скоростта, с която ще стигне до кухнята, ако разстоянието до там през коридора е 3,4 метра, Луната е във Водолей и вятърът духа от севрозапад... И по този начин да ми докаже, че аз самата ще стигна по-бързо до кухнята и по-скоро ще си донеса пустия му хляб. Спор, след спор... аргумент, до аргумента...

-      -- Обуй си другите обувки!!! На китайски ли искаш да ти го кажа?

-      -- Да – отвръща с глас, от който капят мед и крем карамел едновременно.

И тук кипвам. Аз, за която приятелка казва, че говоря толкова тихо, че понякога трудно ме чува... Чувам се сама как викам и сама си подскачам изплашено. Прекратявам мисия спасяване на охлюва Спиди и с глас на фелдфебел нареждам бързо да си мие зъбите и да ляга ВЕДНАГА!

Беше събота вечер. Гледахме български филми, четохме „Пипи Дългото чорапче“, правихме си очила от фолио и зелена тел, бяхме планирали да стоим до 1 часа или поне докато клепачите ни сами не решат, че в хоризонтално положение им е по-добре... Но ето сега, като не слушаш майка си, вечерта ще е скучна, тиха, с преобладаващо ранно лягане и заспиване.

-      - Хайде да се сдобрим... – ми казва и стои пред мен с есенната си пижама, на която свитите таралежчета приличат на копчета с две дупки. Но и тези таралежчета нямат общо с историята.

-        - А нещо да имаш да ми казваш? 100 пъти съм ти обяснявала, че не харесвам да ми отговаряш...

-        -  Аз просто... много исках да разбера как е „Обуй си другите обувки“ на китайски, мамо...

Изслушай детето си, идиотко! 

Прогърмя в душата ми - казаха го всички 7 жени, които живеят в мен. Едновременно.
Видях го татуирано на челото си.
Помирисах го във въздуха малко по-остро от прясната чубрица, която суша в ъгъла на кухнята.

Изслушай детето си, идиотко!

Тя просто наистина е решила, че майка й знае китайски. Нали мама може всичко. Мама никога не лъже. Мама лекува болки с целувка. Колко му е да знае китайски.

Само че, мила, майка ти не само, че не знае как е „Обуй си обувките“ на китайски, ами и наистина е идиотка понякога.  Възрастните често правим тази грешка – искаме да се случи това, което сме решили, и то бързо.

Бързаме, защото така е по-лесно.
По-лесно е, защото не губим време да изслушваме.
Не изслушваме, защото ако чуем, ще се наложи и да помислим.
Помислим ли, може да се окаже, че не сме прави.     
Окаже ли се, може да разклатим вярата в самите себе си.

Това, че си родител, не те прави безгрешен.
Не те прави златоуст.
Не ти дава правомощия над аргумента „Защото аз така казвам!“
Със сигурност обаче трябва да те направи по-внимателен, фин, търпелив и отговорен за това, което показваш, за това, което изговаряш, за това, с което обясняваш...

Преди лягане пипнах обувките й. Те наистина не бяха мокри...
Идиотка!!!