- Тръгвам си.
Усмихнах му се, защото така и не го
усетих да беше... дошъл истински. Когато си ТУК само тялом, си оставаш
ТАМ изцяло. Лесно е да натовариш всичките си клетки и нервни окончания и
да ги превозиш на километри. Но е много по-трудно да събереш
разпиляната си енергия, разплискания си дух и да ги концентрираш в...
тук.
Когато човек общува от разстояние, трябва да намери най-точните думи. Когато общува очи в очи, трябва думите му да имат пулс.
Затова слушай сърцето си. Не само понякога. Иначе си ням.
Емоциите
ми или тихо клокват, или с плисък кипят в душата ми. И точно защото
имам много от тях, съдбата често ме среща с... емоционални инвалиди.
Вселенски баланс или черното чувство за хумор на съдбата, не знам. Но
знам, че да сме в този живот само за да ядем и да спим, би било
абсолютната загуба на енергия при създаването ни. Тъжното е, че някои
хора наистина вярват в тази проста предопределеност и тя определя живота
им. И така, вкоренени и вкопани в първичните нужди на ежедневието, не вдигат очи от пръстта към небето и цял живот гледат кал...
Сварих
си чай в чугунения чайник от Румъния. Кипнах мащерка, лайка, глог и
салвия. Чашата дими върху слънчевото ъгълче на масата. Отпивам бавно.
Имам празник днес и си подарявам нещо хубаво за мен – един бавен,
осъзнат ден, пълен с удоволствия.
Замислям се как превръщам
всичките си мъже в приятели. За добро или лошо там, където преди е имало
страст и тръпка, избуява приятелство – осъзнато и чисто. Гледали са ме
сурови мъжки очи, които после са се пълнили със сълзи... Благодарили са
ми устни, които никога не са казвали „Обичам те“.
Някаква
съвременна градска магия владея, за която нямам сертификат, нито
диплома. Имам едно сърце само и с него поя, храня, движа, в него забивам
нокти, него горя...
Сърцето е твоята рековалесцентна плазма
Казват,
че сърцето е голямо колкото юмрука на човек. При някои хора обаче сякаш
се е свило до малка бебешка длан и онова, което е вътре в него, отдавна
е припукало и тлее. „ОПериран съм от емоции“ – чували сте този израз,
нали? Пандемията на емоционалната инвалидизация е много по-отдавна между
нас и от чумата, и от свинския грип. Просто не се води статистика.
За да му влееш рековалесцентна плазма на този човек, е нужно много повече от това да сте еднаква кръвна група.
- Трябва като глава лук да го обелиш.
- Да го разсъблечеш до голо. Пък ако ще да му е студено. Даже нека!
- Да разчовъркаш душата му, не с ръжен, с ръце трябва да бръкнеш.
- Да духнеш, че да ги разпалиш тези въглени и леко да започне да пламти.
- Да го полееш с думи от честност и да ощавиш перата на егото му.
- Да го боли.
- Да го разплачеш.
- Да го оставиш на слабостите му.
- Да си види страховете като стълба.
- Да си спомни.
- Да пропада надолу, надолу...
- Само това е. Нищо по-малко и нищо повече...
- Казваш, че не е слабост мъж да плаче, а сам не си плакал от 16 години... Смени „Майната ти!“ с „Искам те в живота си“. Лошото до добро не води.
Друго и да нямам, думи мога да подаря. И това е най-чистата любов, на която съм способна. На даването.
Не
защото съм много умна, различна, нещо повече или пък имам кристално
кълбо да гадая. Просто ме е грижа. Но преди да „удавя“ някого в моето
даване, научих едно. И то май е най-важното - той сам трябва да поиска.
Няма нищо по-тежко за носене от грижа и любов, които не желаеш, и на които не можеш да отговориш. Можеш
да развиеш дори тежка непоносимост към нечия емпатия. Затова преди себе
си – постави мисълта за другия. И ако ти иска вода, не го тъпчи с хляб!
- Благодаря!
Усмихвам му се. Защото знам, че се връща там... и се надявам да намери нея... и себе си. И нея в себе си, защото две винаги ще е повече от едно.
Отлепвам жълто листо от подметката си. Едно листо... върху обувката на една жена...
0 Коментари