Когато е вътре в яйцето, пилето си мисли „Мога!” И с неродената си още човка започва да чупи черуката отвътре, докато пукнатината стане липсващо парченце, а сиянието – първа глътка въздух. Човешкото бебе седи в утробата на майка си и си мисли „Напъвай, мамо!”
- Още не ви е срязана пъпната връв, май...
Майка ми. Баба й. Аз съм избрала нея, тя е избрала мен. Поколения от дъщери, свързани с думи, любов и връв. Думите като връв. Думи шепнени, страхувани, повтаряни, неказани...
- И ти така ме караше да ти разкзвам приказки, а аз не ти разказвах.
Майка ми може да затвори всичко в буркани, да го омеси, да го избели с вар, да го закърпи, да му свари билка... Но не може да го измисли. Не създава реалност, която вече не съществува. Може би защото си мисли, че нейните деца са достатъчно силни за тази, в която са родени. Защото не са ли приказките, които разказваме на децата си, точно това – други истории, различни от случващото се? Копнеем децата ни да живеят в по-доброто и по-красивото. В което има грах под дюшеците, вълшебни покривчици, морски вещици, които мечтаят да пеят, а Добринка е...сърна.
Разказвам приказки постоянно. Летните ни герои са Яна и Тиша, измислната фея и бухалът, който забравя, горделивата златна паричка... Преправям гласа си, забавлявам, създавам напрежение, предполагам очакване... Разказването на приказки е съвременна магия. Отваряш времеви портали, раждаш хора, смесваш епохи, ръсиш обилно с магии и предизвеикателства, не винаги целуваш накрая....
Баба ми ми разказваше много приказки. Предимно с животни, и предимно в домашен уют. Топли думи. Хем те унасят и приспиват, хем лягат в сърцето ти като голям речен камък, върху който да се свиеш на кравайче, като времето. Камък, на който можеш да се върнеш и да седнеш дори на 39. Да си спомниш за баба, за приказките, полюшването, домашното масло, баката с мляко, нахалните котки, метлата, която „бъса”, престилката на дребни цветя, очилата с черни рамки...
- Нашата пъпна връв в болницата явно не са успели да я срежат, та сега си... Ние си имаме думите, те са ни вплели.
Дотежава ми понякога тази близост. Сладка ми е, търся, я, но имам нужда от своя собствен въздух за дишане. Измъквам се тогава рано сутрин, още докато тя спи – най-прекрасна и лека в съня си. Обикалям, докато остана без дъх, после се връщам и я целувам в тихото, за да й разкажа за двете сойки и водните бълхи шантонерки. Или я сбутвам с колене и не й позволявам да ме доближава на по-малко от 2 ръце разстояние. Разливам олово в гласа и в очите си. Като топло човешко велкро е понякога тази Дария, кукувича прежда и сърце на френска бодлоперка в едно.
- Мамо, какво да направя?! Обичат те хората!
И пак я гушвам, защото тя е единственият човек, заради когото думите ми се раждат и притихват. А пъпната връв продължава да пулсира.
0 Коментари