6 знака от вселената, че е време да затвориш тази глава от живота си и да продължиш напред

-         

      Ти просто закъсня!

Да е клисар на църквата, да му се молиш. Да е влак, да го гониш. Да е любов, да направиш своите 5 крачки.   

Прибирам фотоапарата в платнената торба, с която не се разделих през последните 3 дни. Отпред има надпис – „Лесно е да построиш Рай. Трябва само да започнеш на чисто“. Такива фрази от време на време ми пускат ток. Когато съм като заблудено животно, тръгнало да си троши сърцето, копитата и рогата по урвите, загубило правия път. За правия път бях питала още преди да пристигна на морето. „Не е правилно да се питаш кое е правилно – ми каза тогава Мая. – Спри да живееш 10 стъпки напред. Спри да плануваш. Спри да търсиш сигурност. Живей в настоящия момент. Отдай му се. Това, което усещаш, не е несигурност. Това е летене. Просто се рей!“

Събувам си сандалите и влача крака по плажа. Всъщност влача тежестта на 5 години след себе си. Водата е студена. От онова студено, което те заземява, защото ясно очертава къде са ти краищата. Ти си тук и сега. На плажа си. Между пясъка и водата. И вървиш. Движиш се. Има те.

-         Когато влакът е твоят, никога няма да закъснееш.

....

Обичам да посрещам изгревите. Най-много обичам момента зрънце. Разпукването. Когато небето си сменя нощницата и облича бледозорова рокля от памук  и коприна.

Хайде, де, дай ми някакъв знак! Дай ми знак, че има нещо съдбоносно в тези думи, в това време. Че има край! Да се свърши вече! Да се почне най-после!

Виждам. Неща. За мен са знаци. Пълни са със значения. Тълкувам. Просто трептя на такава вибрация. И ако за един тя е висока, за друг може да е причина да ми вържат дългите ръкави на гърба и да ме оставят да си почивам в една тиха сграда край Искърския пролом. За мен да наблюдавам и да откривам изневиделица интересни неща, места и хора, е това, в което искам да бъда, състоянието, в което се чувствам в баланс със себе си.

„Веднъж се събудих посред нощ. Сякаш чух някой да казва – „Ще боли, но само за малко“. И изтръгна онзи кол, забит в сърцето ми, който стърчеше. Който ме мъчеше. После можех да дишам. Усетих откъсването си от тази история. Разбрах, че съм извън нея.“
Мариините думи ще ме намерят много по-късно, без да са закъснели. Ще дойдат в точното време, както идваха всички сърца, които в продължение на месец виждах в Синеморец. Познавам Мария от няколко седмици, но с някои хора нямаш нужда от повече, за да споделиш сърцето си. Просто знаеш, че тя е там за теб. Че е паднала в деня ти с лекотата, с която пада перо от гларус. И с още по-голяма лекота и двете знаете, че това всъщност е ангелски знак. И палите нова цигара.

Стигам Морска гара. Камънаци. Пясък. Рибар с празен рибарник. Подранил ли е, рибата ли закъснява... И едно стръкче. Протегнало се към небето. Ще го пробие. Израсло, разбутвайки камъните. А стръкчето жилаво, люлее се, трепти. Обръщам се така, че ако бях часовникова стрелка, да соча време за следобедно кафе и турски сериал. Онзи кораб заведение на плаж се издига мощно от пясъка, а на мачтата му... ангел. По правило там се поставя женска скулптура, защото жените нямат право да се качват на кораба. Носело лош късмет. Този кораб обаче е на сушата. И явно на сушата жените са ангели. 

Връщам се обратно, макар и съвсем да не бързам. Закуската в хотела не ме привлича. Няма и да се спи повече. Влача се. Малко по-млада съм станала. Оставила съм няколко години тежест около стръкчето и малко мъка под ангела. А пред мен? Пред мен се ширнала огромна бразда от гладко. Минала е машината, която заравнява и чисти пясъка. Сякаш нарочно, за да тръгна по изчистеното и заравненото. Да, по този път ще вървя. По лекото, лесното. По него ми се тръгва сега. Вече.

Ангел, стръкче и равно... Знаци ли? Знаци ли исках от вселената? Ето ти знаци, си казвам и се оглеждам. И това изобщо не беше всичко...

...

Все още усещах онази тежест, която си представям като сива или черна. Топка малко над стомаха и под слънчевия сплит. Заставам срещу хоризонта и се опитвам да я издишам тази чернилка. Поемам въздух, сякаш нея поемам, изсмуквам я, след което я издишам срещу морето. То е голямо. Може да поеме много от човешката мъка. То няма да ми се сърди, че му давам тъгата, а не щастието си сега. Защото морето може да разсее мъката и да я превърне в мъгла. В мъглата ще се изгубят рибарите и ще попаднат на чуден пасаж чернокоп. Тоз чернокоп после ще го изпържат, ще го сервират на брега. Две ръце – мъжка и женска, ще се стрелнат към него в един и същи миг и ще се докоснат. Това ще е най-немъчният чернокоп в морето. Защото после двамата ще правят любов.

Издишам мъката си, но тази празнота трябва с нещо да се запълни. „Направи си медитация с чаша“, ме съветваше Мая преди дни. „Представи си чаша в сърцето си. Тя е спукана някъде. Виж я откъде тече. Огледай я внимателно. През пукнатините изтича. Представи си сега блестяща светлина, като разтопено злато. С него трябва да залееш пукнатините и чашата пак да стане здрава.“ Усещам нуждата си от нещо златно и блестящо точно в този момент почти като физическа болка. Празна съм. Изпратила съм мъката си на морето и то я е глътнало както кит гълта Ной – не го интересува голям ли е, мъдър ли е или нагарча. Тази празнина обаче ме дере с ноктите си отвътре. Прескачам тръбата, през която се излива мръсната вода, вдигам очи и го виждам... 

Блестяща бяла линия на хоризонта! Дали там вали, дали слънцето пада под определен ъгъл – не знам. Тя е там. „Синхронизъм“, би казала Мая. „Заявяваш на вселената какво искаш и ако наистина знаеш какво е, тя ще ти отговори“. „Очите на Господ“ – казва Мария. Нали знаете, онази светлина, която се процежда между облаците и много ясно можеш да видиш как лъчите се изливат от небето като божия благодат. Това, от което имам нужда, си мисля аз.

Заставам срещу хоризонта и го изпивам. Със затворени очи. Отпивам от него с дълбок дъх и го разливам по цялото си тяло, за да се напълня. До палците на краката, до върха на главата. Натежават ми ръцете, косата си усещам.... Пия, пия и знам, че няма да ми е достатъчно. Че ще утоля жаждата сега, но понеже жажда е имало дълго, скоро пак ще съм жадна.

В този момент се разнася камбанен звън. Явно е кръгъл час! Дън! Дъъън!... Изобщо не ми трябва да знам колко е часът. Времето не ми е нужно. Аз живея сега, в този момент и повече не искам. Нямам нужда, защото ще прелея. Дъъън.... Дъъън... Отговаря ми камбаната на катедралата. Посетих я предния ден, защото от толкова гостувания на Варна 30 минути не бях намерила, за да разгледат очите ми стенописите и светлината там. Поседях притихнала на дървената пейка. Повъртях очи. Кротко ми стана. После излязох и се изгубих два пъти из улиците.

Решавам да не излизам от плажа през вратата, през която дойдох. Тръгвам си през другата. А през другадето ме застига рефрен „it was an angel in storm”…. It was….  Защото бурята е един от най-сигурните начини да се преобърнеш наопаки, да си измиеш очите до рани. После да обърнеш лице отново към слънцето и с милувката си то да го заздрави. А морето да им каже „Продължавай!“

Морето, пясъкът, блестящата ивица на хоризонта, вдишаната светлина, която се разлива навсякъде ми, звукът на камбаната.... Очистена, лека, налята повече от нар. Подсладена като смокиня... С добро и любов, боса, рошава, с нагънати крачоли на парцаливите дънки... Разкъсала съм го това сърце и нямам повече какво да давам от него. Дала съм всичко – тялото си, усмивката си, парите си, мечтата си, говоренето си... Нямам повече какво да дам! „Насила на никого не можеш да дадеш“, казваше баба ми. „То не е като да вземеш.“ Баба ми цял живот се е трудела. Научи ме как се играе ръченица и как да си сгрея краката. Танцът и топлото са особено важни за здравото сърце. „Мамо, искаш ли от моята обичтата?“, ме беше попитала дъщеря ми, когато беше на 3. После сложи ръчичка на сърцето си, подържа я там за кратко, след което я положи на моето сърце. „Ето сега ти дадох от моята обичтата.“ И ми я даде. Даде ми я, защото исках да взема.

Аз повече нямах какво да давам в същата посока. Време беше тази обич, грижа, нежност и внимание най-после да бъдат насочени към правилния човек. „Познавам този човек. Казва се Росица“, ми пише по-късно приятелка. Само давайки на себе си, ще имаш и за другите.  Защото любовта е за даване. Въпреки всичко. Въпреки думите на баба дори. Това е начинът любовта да се множи. Да напълни това сърце отново с игра, със светлина, с живот. Да му позволи да затупти и да обърне кръвта, за да има топлина в него. Иначе е просто туп-туп... Като звука от камбаната, за който не знаеш от метала ли идва, езикът ли е важен, или ръката на клисаря.

Не ми се щеше да искам повече. Нито знаци, нито море. Благодарих за това, което имам. За да изгрее слънцето отново, първо трябва да залезе. И едно разбрах със сигурност - за две неща никога няма да закъснееш - истински приятели и красива любов.