Не оплаквай жив човек!

"Той няма да умре, защото трябва да сме заедно на абитуриентския бал на Дария!" Мисля го, докато бърша с парцала пода под масата в кухнята, а сълзите ми капят. Капят и са по-силни от белината в разтвора. По-силни са, защото освен петна по паркета, могат да отмият и мъка.

Малко преди това гледах как лицето му посинява и покафенява, защото не може да диша. И виждах всеки детайл от това лице пред себе си дори да затворя очи. Трябваше да изляза от болничната стая секунди преди този кошмар да се случи. Но сякаш нещо ме държеше вързана за него и не излизах. Една секунда, две секунди, три секунди.... Бях се вторачила в лицето му и го гледах. Четири секунди, пет секунди... просто го гледах, въпреки че ми беше кимнал в отговор на въпроса разбрал ли ме е, че няма да ме има само за малко. Заради тези секунди сега е жив! И диша! 

Започна да се дави, да хърка, кожата му потъмня, не реагираше... Трябваше аз да реагирам, и то бързо! Ударих ключа на звънеца за спешни случаи и излетях в коридора. Призрачно празен етаж, без лекари, без медицински сестри и без санитарки... "Някой да ми помогне!" - крещях! Към олющеното на стените и към протъркания балатум в коридора... Тичешком се върнах. Разтръсках го. Проверявах дали си е глътнал езика. Виках го. Мигове след това стаята се изпълни с медицински персонал и.... с кислород.

Мозъкът използва 20 процента от общото количество кислород в тялото. Ако към него не постъпи кислород до 4-6 минути, започват необратими патологични процеси във всички вътрешни органи и може да настъпи смърт.

....

"Не плачи! Не бива да оплакваш жив човек!" - ми каза приятелка, която ме откара вкъщи малко след като него го откараха с линейка в реанимация. Това и онези сълзи над парцала бяха  началото! В този момент, този човек имаше нужда от много сила и светло, за да си е пак той! Не от сълзи, не от оплакване, не от вайкане, не от хленч, а от много положителна енергия, хубава мисъл, сила и заряд. 

Въртяла съм очи и съм въздишала възмутено всеки път, когато майка ми каже "Каквото - такова, ще трябва го понасяме". Не харесвам това примиренческо мислене - от върха на белия косъм край лявото ми слепоочие до аналния спазъм, който ще се превърне в метеоризъм не го харесвам! Преди се бунтувах и скачах срещу това. Сега знам, че просто трябва да го приема, да го разгледам от всичките му страни, да го обмисля и да го пусна. Примиренческото поведение не е за мен. Оказа се обаче, че за мен е вредата, нанесена от бета-хемолитичен стрептокок от група Б и отлагането. Докато съпругът ми лежеше в кома и след първоначалния шок, емоции и сълзи, с цялото си същество осъзнах, че нито вайкането, нито бунтуването ще помогнат на някого. Ще му помогне това, което винаги помага на всички - сърце и разум! 

В живота има моменти, в които ти се иска да виеш, да захапеш вената на китката си и да дръпнеш рязко, да се свиеш в ъгъла, да плачеш, да си парченце портокал и някой да те настъпи... Има моменти на неудовлетвореност, на яд, на скръб... И всички те са част от тъканта на този живот. Част от тази вена, която ти се иска да отхапеш. И въпросът не е да избегнеш тези моменти, нито как да ги понасяш, а да извлечеш есенцията им, да я боднеш в същата тази вена и да си научиш урока. Страданието е най-безценната възможност да се научиш на твърдост и чист поглед. И, искаш, не искаш, преодолявайки такива моменти, всъщност израстваш духовно. Минаваш през страданието, за да станеш самият ти съ-страдание. Нещо винаги израства от всичкото лошо и трудно, през което човек преминава. Обикновено израства самият човек. 

Първата нощ сама у дома беше кошмарна. Редувах плач, с ядно изтриване на сълзите, унасяне пред включения телевизор с безцелно бродене из дългия коридор на апартамента. "Нощта не трае никога безкрай" - казал го е Елюар (истинското му име е Йожѐн Емѝл Пол Гриндѐл последния-да-затвори-вратата), далеч по-мъдър, тъжен и сюрреалистичен от мен. После се събудих от безсънната нощ и реших, че ще го преборим всичко това с... чувство за хумор и позитивна нагласа! Майка ми, приятелите и близките помолих да пращат само положителни мисли. Ей така, докато си чакат кафето сутрин, докато палят цигара, докато бършат сопола на детето си, докато мерят рокля М размер, докато си сипват вино вечер, да пращат по една светулка мисъл към него. Толкова се вживях в тази идея, че ясно си спомням как през втората нощ бях затворила очи и си представях една от игрите за рисуване на таблета на Дария. Както тя гримира момичешкото лице, а после бърше нехаресаното с курсура, така и аз си представях, че изтривам от неговото лице всички стрептококи. 

Смятам, че ако човек напоява мислите си с добро и с любов, ако са такива вибрациите му, точно това се усеща от хората, на които ги праща. Това му връща и вселената. 

...

Времето е като река - все му е тая дали си влязъл да се къпеш, или да се давиш. Животът продължаваше просто да се случва. Алармата в в някой блок в Люлин пак звънеше 6:00, някой се раждаше, друг излизаше за работа и си забравяше ключовете, някой се заливаше с кафе, друг за пръв път опитваше хляб, целувка или шамар... Драмите и страховете са в нашите сърца, в нашите светове. Земята няма да спре да се върти, защото на някой му се е възпалил мозъкът. Няма и да се появи дъга, защото друг за пръв път е получил оргазъм! И ти няма да спреш да се въртиш, макар да ти се струва, че ако се случи най-страшното, и с теб е свършено! 

Абсолютно съм убедена, че човек, за да се чувства човек, да не потъне, трябва да си има свои ритуали, които да го вдигат, усмихват и да му вливат глюкоза, живителни сокове или от каквото имат нужда вените и сърдечните му клапи, за да работят. Затова между Александровска болница, лабораториите, играта с понита, пак Александровска и Полимед гледах да си крада малки искрици моменти за мен самата (катo това да изпия един флет уайт кокос и да почета книга). В тези моменти нямаше високо ЦРП, нито прокалцитонин извън норма, липсваха каквито и да е антибиотици, пробиотици и идиотици! Аз, кафето и книгата. А в нея пише "За свят от двама трябват четири рамене. Не приемай повече , отколкото костната ти система може да понесе. Не вярвай още, че Господ си знае работата, че има божа работа, че "слава богу" и " дай Боже" ще ти помогнат и че "неведоми са пътищата Божии. Господ си си ти сама на себе си. Не вярвай, че точно на теб се стоварва най-голямата неправда, точно ти си наказана от съдбата и точно ти си виновна. Всеки човек, с когото се разминаваш на улицата, има своя история. И в нея има и неправда, и болка, и унижение, и борба, и падане, и ставане. Ти си просто един от тези ходещи хора и твоята лична история си я пишеш и преживяваш сама. Този процес е най-голямото щастие на света, защото това всъщност е животът."

Точно в тези дни чувствах, че мога да разместя пластовете на вселената! Малко чувства могат да се сравнят с това лично откритие - мога да издържа повече, отколкото някога съм мислила. Важи за всеки! Само когато сме подложени на изпитание, разбираме колко ярко можем да светим. Само когато, като пакетче чай, се гмурнем в горещата вода, разбираме колко силни сме всъщност. Едно от най-важните умения, които трябва да извлечем от сложните ситуации, е да виждаме трудностите като наши приятели, учители и водачи, не като врагове. 

.... 

За да се справиш с трудното, трябва да го преодоляваш с малки стъпки - последователни, дисциплинирано. Така както капката си дълбае в камъка - методично, с години... Краката ми си знаеха посоката към отделението... Изморена бях от гърлени секрети, антибиотици, постоянно напрежение нещо да не забравя - зарядното, лепилото, фрикасето, нещо топло за обличане, в 12 часа за сведение от лекаря, бельо, да изчистя котешката тоалетна, да измия пода, да дезинфекцирам, да рисувам русалки...

Отмяташ първото, второто,
кифла на крак,
трето, четвърто, няколко телефонни обаждания,
следобед до болницата, аптеки, детето,
чистене, да проснеш прането... 

В един от най-тежките ми дни, малко след като се бях нарева под душа, в парка чух красиво чуруликане. Студ, сняг, душата ми се свила, а то... пее. И се замислих, че може да обиколиш света, но светът никога няма да се върти около теб. Че колкото и тежко да ти е, животът няма да спре, заради това. Че може би това птиче е гладувало, студувало и се е борило с котка предния ден. А сега пее...

... 

1 на 1 милион - това била вероятността да се събуди от комата. И той се събуди! Първото, което каза, беше "Как е Дария?".