Това е история за живот, смърт, обич и... за различния път. За това как да си необикновен в обикновеното. Но и история за това как да задържиш и да пуснеш някого е действие с еднакъв знак. Ако е знакът за обич.
„Преди две години на този ден съм помолила приятелите си във Fb да пратят хубава мисъл към човек, който има нужда отново да се върне в светлото...“ – пиша на човека, който се завърна.
„Това е момент в живота ми, за който съм благодарен и обичащ безрезервно двама... теб и Сашо...“ – ми отговаря той.
На „обичащ“ очите ми се пълнят със сълзи. На „теб“ вече съм се скрила от колегите, за да поплача. Ръбовете на клепачите ми стават червени за време, достатъчно да се появи зигота. Сълзите ми са течна любов. Капки обич, събрали напрежение, мъка, радост и благодарност.
Преди 2 години съпругът ми почти си отиде. Гледах как лицето
му посинява. Нов цвят от един нов свят. Променяме флуидността си, когато
прекрачваме прага сигурно... Не бях съгласна обаче това да е моментът на прекрачване. Твърде рано беше. Успях да го
върна, крещейки из коридорите на болницата за помощ.
Но всъщност никой не е толкова силен, че да върне човек от другия свят.
Нито голямата любов, нито голямата молитва.
Мисля, че винаги има друго - което се грижи за някакъв баланс, който никога няма да разберем, срещу който често дори негодуваме...
Нещо всеобщо, нещо-над, нещо милостиво, нещо несправедливо...
Нещо, което няма нужда от сладки по Задушница, но знае какво е любов в най-чиста форма.
Нещо, на което миришат пазвите на най-големите безверници, но и ръцете на бабите, които гасят пламъка на свещите с пръсти.
В онзи момент това нещо беше в дланите на санитаря, който го обдишваше, в ръцете на шофьора на линейката, в ума на лекаря, който каза "тръгваме към интензивното", във въздуха пред и зад решетките на стаята... Четири дни моите мисли се смесваха с вселенската воля. Дърпаха се, сливаха се, плетяха се на кълбета...
На 21.02 слабата нишка се скъса. И това беше като тържествено откриване на нов път. За него той отвори очи и попита "Как е дъщеря ми?".
Преди половин година аз бях тази, която си тръгна. Бях спряла да дишам. А исках, толкова много исках да дишам с пълни гърди, да ме гори въздухът, да ме люлее, да ме задави, да забързва кръвта ми... Тръгнах си. Без крясъци. Без обдишване и линейка. Той ме пусна. Пусна ме с онази тишина и разбирателство, които само истински обичащ човек може да носи в себе си.
Хората се разделят грозно, защото изпускат момента. Увличат се в празни надежди, в страхове. Водят ги навикът и времето. По-лесно е. Заживяват грозно в един момент, затова и самата раздяла после е грозна. Стават грозни и самите хора, защото се оплитат в лъжи. Лъжат себе си, че са добре, лъжат децата си, че всичко е наред, лъжат другия, че "може и така, какво толкова". Но най-вече лъжат душата си. Изоставят я някъде там, където са мечтали да живеят в любов, да заспиват, погалвайки, да държат за ръка, да бързат да се приберат, да обожават допира на кожата, да им е пълно. Мечтали са да заспиват сгушени, а всъщност спят в различни стаи. Мечтали са да мажат заедно препечени филийки, а всъщност си оставят бележки с надпис "вечерята е в хладилника, притопли и я". Микровълнова за отношенията няма. Нито пералня. С времето хората стават по-грозни от лекьосаните чаршафи в болнична стая. Погрозняват, защото спират да са благодарни.
На живот, в който си обичал, бил си влюбен и си създал дете, трябва винаги да помниш две неща - защо си бил там и как е туптяло сърцето ти. Защото това е по-силно дори от пръстите на бабите, които стискат огън. И точно това никога няма да позволи да спреш да обичаш. Просто обичта ще се промени. Защото променяме флуидността си, когато преминаваме в друг свят.
Оставям ги с дъщеря ми в апартамента и на излизане казвам... Обичам ви... Не знам дали той чу "ви"-то. Ако не е, пак ще го кажа. Имаме цялото време на света, защото тази обич може да пуска и да задържа.
Но всъщност никой не е толкова силен, че да върне човек от другия свят.
Нито голямата любов, нито голямата молитва.
Мисля, че винаги има друго - което се грижи за някакъв баланс, който никога няма да разберем, срещу който често дори негодуваме...
Нещо всеобщо, нещо-над, нещо милостиво, нещо несправедливо...
Нещо, което няма нужда от сладки по Задушница, но знае какво е любов в най-чиста форма.
Нещо, на което миришат пазвите на най-големите безверници, но и ръцете на бабите, които гасят пламъка на свещите с пръсти.
В онзи момент това нещо беше в дланите на санитаря, който го обдишваше, в ръцете на шофьора на линейката, в ума на лекаря, който каза "тръгваме към интензивното", във въздуха пред и зад решетките на стаята... Четири дни моите мисли се смесваха с вселенската воля. Дърпаха се, сливаха се, плетяха се на кълбета...
На 21.02 слабата нишка се скъса. И това беше като тържествено откриване на нов път. За него той отвори очи и попита "Как е дъщеря ми?".
Преди половин година аз бях тази, която си тръгна. Бях спряла да дишам. А исках, толкова много исках да дишам с пълни гърди, да ме гори въздухът, да ме люлее, да ме задави, да забързва кръвта ми... Тръгнах си. Без крясъци. Без обдишване и линейка. Той ме пусна. Пусна ме с онази тишина и разбирателство, които само истински обичащ човек може да носи в себе си.
Хората се разделят грозно, защото изпускат момента. Увличат се в празни надежди, в страхове. Водят ги навикът и времето. По-лесно е. Заживяват грозно в един момент, затова и самата раздяла после е грозна. Стават грозни и самите хора, защото се оплитат в лъжи. Лъжат себе си, че са добре, лъжат децата си, че всичко е наред, лъжат другия, че "може и така, какво толкова". Но най-вече лъжат душата си. Изоставят я някъде там, където са мечтали да живеят в любов, да заспиват, погалвайки, да държат за ръка, да бързат да се приберат, да обожават допира на кожата, да им е пълно. Мечтали са да заспиват сгушени, а всъщност спят в различни стаи. Мечтали са да мажат заедно препечени филийки, а всъщност си оставят бележки с надпис "вечерята е в хладилника, притопли и я". Микровълнова за отношенията няма. Нито пералня. С времето хората стават по-грозни от лекьосаните чаршафи в болнична стая. Погрозняват, защото спират да са благодарни.
На живот, в който си обичал, бил си влюбен и си създал дете, трябва винаги да помниш две неща - защо си бил там и как е туптяло сърцето ти. Защото това е по-силно дори от пръстите на бабите, които стискат огън. И точно това никога няма да позволи да спреш да обичаш. Просто обичта ще се промени. Защото променяме флуидността си, когато преминаваме в друг свят.
Оставям ги с дъщеря ми в апартамента и на излизане казвам... Обичам ви... Не знам дали той чу "ви"-то. Ако не е, пак ще го кажа. Имаме цялото време на света, защото тази обич може да пуска и да задържа.
0 Коментари