Синеморец от 5 до 5

Изгревът в 5:45. Случва се в задния двор на къщата в Синеморец. Буквално. 

Първи ми е тук,  но ясен изгрев няма. 

Има намерение. 

Ласка. 

 

 

Стъпки към Бутамята. През пътеката, която ме кара да се чувствам като на планина, не на море. Една мъртва птица из усоето. Мъртва, като жива! Мърда от бели червеи и мухи. Сменила си е формата на присъствие. 

Другите, живи цвърчат в клоните... Джиф-джиф... Фиууу... Усмихвам се, когато забелязвам, че един от вдигащите най-силен шум, всъщност е дребен, колкото детска шепа. 

Зелено, сочно, разлистило се...

Тихо откъм хора.
Шумно откъм птици. 

Опасно откъм комари.

Меко откъм гъби.

По пътеката към Липите в 6:20 - осеяно с цветя. Гледам ги и се опитвам да открия различните, тези, които миналата година не са били цъфнали, или пък тази са в друг нюанс и разпукнатост. Като се наведеш да помиришеш цвете, всъщност му се кланяш. Признаваш красотата му. У дома (в Луковит) имаме едни червени, кадифени рози точно до портата. Дядо ми едно време всеки път им се покланял преди да излезе да пасе овцете, защото за него били най-невероятните красавици.

Не издържам и си откъсвам. И се чувствам като лош Господ. Който може всичко да си прави - и да къса, и да не къса, и да сади и да прекършва живот.

На връщане изпускам пътеката и тръгвам по разкаляния дълбок, път, по който слизат с колите до плажа. По-горски е и по-студен. Нападали дървета, локви, треви със ситни червеникави листенца... Минавам напряко през полето, за да се върна към морската пътека и тогава забелязвам паяжините... Говорихме си предната вечер и Зиги ги спомена. Стотици полупрозрачни дантели, накапани с роса, осеяли тревата. Магични са в тази си красота, но... "Касапница", казва Зиги става нощем на полето. Става...

Събирам детски бисери по цял ден. Яна и Дария играят добре и това ми дава много спокойствие и свободно време. Бърборят непрестанно, когато са хора. Защото често са котенца, зайчета или русалки. Когато са животни, не говорят. Не могат и вратата да си отворят, защото  нямат ръце, а лапички...

- Тати, кога ще стигнем? Дупето ми се сплеска вече.

- Да и моето. Стана на триъгълник.

- А моето на ромб.

- Яна, къде отиде?

- Горе.

- А аз защо не мога да ида?

- Иди. Искаш ли?

- Не.

На Грозданчо майка му има ножица на покривчета. 

Извинявай, аз без да искам ти го надрасках. Беше нарочно! 

- Искаш ли като станеш голяма, да бъдеш художница?
- Не, аз ще бъда балерина.
- И аз ще бъда баРелина.
- С бъ.. БЪлерина. 

Рисува ме със синя рокля и сини ръце, защото "си пипала много море".

 

Дзен и изкуството да си коза на плажа в Синеморец в 16 часа. Чудя се, ако пасат мащерка тези кози, какво ще им бъде на вкус млякото, докато е сурово...

 

Като задуха и завали, става оня Синеморец на бурите и вятъра, който хората, които ходят на море през юли и август, никак не разбират.

 

 

Онзи момент в късния следобед, когато всичко ти се слива... И изобщо не знаеш кой ден е, край ли е, или начало, ръб на рокля ли, или трева, чашата наполовина празна ли е, или наполовина пълна...

Всъщност чаши няма, защото пием от буркани. 

Сутрин си запарвам чай от мащерка и лайка, набрани от полянката отпред, после преливам кафе с няколко капки мляко, вдигам си краката на верандата и гледам морето в далечното, докато не дойде време за бяло вино с парченца репички вътре...

Вечер печем филии с чубрица и червен пипер, гледаме залеза (с Ясмина, Вела и Евдокия), говорим за Топлофикация, снимките на хартия, детските ни страхове, вечното човешко недоволство и потъналите градове... Но това става след 5 следобед и е за един друг пост.