Гореща плазма и магнитни полета. Синтез на водородни ядра в хелий. Лумване! И слънцето изгрява. Целува я по края на плитката – прегорели пшеничени класове, стегнати в дантела от солена морска пяна. Един пробит рапан е вързала накрая й – да я опъва и да й шепти в лявото ухо небивалици.
Целувката му е плаха, лека, деликатна, като ноти едва-едва докоснали се в лигатура. Но това е достатъчно да събуди Морето. То да поеме хиляди атоми кислород с едно вдишване, да развълнува гръдта си и да раздипли вълните на роклята. Дългата рокля, която носи от хилядолетия. Изтъкана е от меки звездни искрици, тих шепот между влюбени, скърцане на пясък под краката, счупване на орехова черупка; пришила плохите с конец от водорасли с цвят марсала; преметнала безконечни нанизи от анемонии и рачешки щипки...
През деня се кикоти – по момичешки палаво. Къдри вълните си в игриви чупки, надкрещява чайките, прави цигански колелета с вятъра, гони малките лефери и ги кара да се крият в дупките на варовиковите скали.
Привечер се гласи – устни с цвят на презрял нар и ухание на пасифлора. Лявото рамо е карамелено, с полепнали сребристи люспи от риба. По женски съблазнително флиртува - пристъпва напред, открита е, чаровно завладява, влиза й песъчинка в окото /уж/, „Погледни!“ – пеят сирените, а погледне ли някой – дави се в тюркоазената бездна на ириса. После отливът - отдръпва се нехайно, леко, обръщайки грациозно врата си назад, за да види кой ще я последва. Следват я моряци, капитани, художници, пътешественици, рибари, фотографи, джаз певици, деца, откровено луди, късогледи, голи, усмихнати, с малки бръчици около присвитите срещу светлината очи, пристрастени към безвремието моремани с пулсиращи от никога не стигащата доза вени.
На левия й глезен стои петно от лунно отражение. Крие го като родилен белег, показва го само нощем. Тогава никой няма да го види. Всички се търсят в очите на другия, влюбения, в пламъка на зеницата му... Те не мислят за родилни белези, не мислят за миналото. Те си създават настояще. На морето!
0 Коментари