Тресавище за съдби

Тресавището е онова дълбоко е всеобхватно безлично място, в което наблюдавам как затъват умни и можещи хора, защото самосъзнанието им някъде се е отбило в неправилна посока. Уж да хване и да продължи накъдето ги води мисълта и често желанието, уж да избяга в безличното объркване на скритото послание, което обаче блести и се разнася като мъгла само за някои, които имат късмета да зърнат и помиришат. Защо хората си мислят, че околните са тъпи, слепи и глухи? Защо играта на нерви ги кара да се чувстват самозамаяни в собствените си заблуди и често те така си вярват, че се вглъбяват още повече? Защо неизказаното, скритото и несподеленото те смятат, освен за една добре прикрита истина, и за героизъм. Не съм излъгал? Дали? Защо спотайването и мълчанието са станали част от взаимоотношенията ни, при положение, че истината прозира от Млечния път? Чудя се, а те си вярват. Те знаят, че са неразкрити? Те си мислят, че неизказаното и уж скритата истина е по-лицеприятна от лъжата? Какво е лъжата? Какво е несподелената истина, от която се страхуват? На кого биха навредили и двете, или какво показват те за спотаяващия и двете? Кого заблуждават? Кому е нужно?

Ежедневието ми ме сблъсква денонощно с многообразен поток от хора и съдби, които се затаяват, но често разгръщат същността си в светлина, която те обгръща и малко по малко те кара да се замисляш. Странно е да знаеш какви са хората покрай теб, какво ти споделят, какво мислят, какво правят и в крайна сметка какво наистина са искали да разбереш отсреща. Най-странното е, че си вярват. Тресавището събира и поглъща всеки ден скритите и несподелени действия и мисли, които трябва да са уж ОК.  Нещо поредно, добре замазано за пред останалите съществува, но в собствената си заблуда всеки забравя, че онзи, който слага капана, често сам попада в него. Когато искаш да се измъкнеш от неудобна ситуация или просто да не я покажеш - измисляш лъжа, която устройва и двете страни. Когато я повториш, надграждаш самочувствието си, че първата е минала и така до... момента, в който лъсваш като клюн на щъркел върху най-висoкото дърво в селото. Дотолкова си си повярвал, че се заблуждаваш за истинската ситуация и за това, че често хората до теб не са яли доматите с колците. Че разказите от ежедневието ти толкова са се обезличили и че отсрещното „да, добре“ е просто удовлетворявaщият отговор, който ти повдига самочувствието за това какъв добър лъжец си. Въпросът е, докато си мислиш, че ти вярват, какво постигаш? Какво скри? Какво спечели? Какво загуби? Как ще продължиш? С кого? Кой си?

Дали пък срамът от собствения сос, в който си се накиснал, е толкова болезнен, че не намираш лек за него? Какво толкова е унищожително за теб, че те кара да се унижаваш и прикриваш от собственото си АЗ? Когато си заобиколен от смислени и отговорни обичащи те човеци, ти трябва да им отвръщаш по същия начин. С искрено уважение за тяхното търпение, желание за споделяне и искрена комуникация. Безsмислено скритите истини в повечето случаи са добре изказани и показани апели за помощ. Но когато тя не е поискана, когато е потискана съзнателно, с цел да те заблуди, защото те е срам и си честолюбив, тресавището те привлича и става добре измазаната ти нова къща. На финала хората наоколо просто те оставят да затънеш в него. Не за друго, а защото сам си се набутал вътре, самоволно и с ясното съзнание, че така си се чувствал удовлетворен. Изборът да си едно със себе си и да си другото лице с другите, е просто удовлетворяващ те до момента, в който на втория му писне да се прави, че знае и разбира твоите истини. А в крайна сметка, те не са нужни никому.

Човек е това, което е.
Животът му е това, което е.

И всеки трябва да има достойнството да каже с ясен глас: “Това съм аз, това са моите проблеми, това са моите решения. Ще се справя с теб или без теб.“ Заставаш здраво на краката си, дишаш , поемаш ангажиментите, решаваш проблемите и продължаваш. И в същото време, онзи, вярващият, ще се е изморил да клати утвърдително глава, ще си е намерил място и хора, с които да забрави за твоите поражения и ще си каже: “Слушах добре, потърпях, но повече нямам какво да направя. Защото проблемът на давещия се, е проблем на самия давещ се. И вече не е мой проблем с кого и за колко време ще потъне. Бях тук, вече нямам какво повече да кажа и направя.“

Постоянно казвам и повтарям, че съм ОК с всяка истина, колкото и болезнена да е. Но демонстрирането на някаква друга , с цел да се докажем като другото си АЗ, независимо колко голямо, всемогъщо и всепоглъщащо е, е отвратителен начин да накараш някой да загуби интерес и вяра в теб. Да речем, че подушвам, усещам, разбирам и осъзнавам кои сте, защо сте и какво сте. И това не ме удовлетворява, защото съм вярвала, губила съм време и емоция да бъде до вас когато е трябвало. Не за друго, искала съм. И да, тресавището е собственото ви голямо АЗ, което потъва сигурно и без мен. Драма нямам, аз знам неща, които не трябва, но не мога да съм вас. Мога да ви давам знаци, че биете по грешната боксова круша, но не мога да ви сменя боксовата зала. Просто мислете и оценете разбиращото клатене на глава и ДА-то, защото това доказва волята и търпението ми да стоя още до вас. До предпоследната стъпка преди тресавището. Аз съм тук, но отказвам да съм вечно разбираща и да бъда употребявана, за да си чешете празното самочувствие, докато самата аз имам нуждата точно някои от вас да бъдат истинското си АЗ тук до мен. Днес. И утре може би. Извън тресавището.И да, знам, но чакам вие да си кажете… Защото аз насила и с молби не искам да знам. Няма да прося отношение, уважение и обич.

И дано всички сме осъзнали, че не е нужно да водим борби за доказване, а да си помислим простичко дали и какво сме си заслужили.