Знаете ли онзи израз - "Не бъди мека Мария". Натоварен е с лек укор, има предателство в него, че си прекалено отстъпчив. Но тази Мария до мен е мека. Макар да пуши силни цигари и да е облечена в ярко червено. И не е никак отстъпчива, защото е осъзнала много истини в чистия им вид, а от тях няма накъде да се отстъпва. Тази Мария има 14 чифта шалвари, спала е час и половина и идва в живота ми, за да отговори на незададените ми въпроси.
След като приключваме интервюто, заради което се виждаме официално, продължаваме да стоим на терасата и да се наслаждаваме на вятъра. Уж сиво време, едно такова никакво, а всъщност някак особено. Да отпиеш от него. Червеният надпис REC свети, но никой не му обръща внимание...
"Любовта прощава всичко. Няма непростими неща. Има много трудни прошки. Защото ние сме хора, имаме его, страдаме и това е нормално. Нормално е да те боли от нечия постъпка, от раздялата, от това, че някой е спрял да те обича, от това, че някой не е спрял да те обича, но се отказва от теб. Това боли. Каквито и техники да прилагаш – не трябва да бързаш. На тъгата и на радостта трябва да им дадеш свободата да ги изживееш докрай, до разтърсване. Да те пръснат на парчета, да ти изгори душата. И след това да започнеш да се събираш и да започнеш пак да се обичаш. Ние, хората, сме склонни, когато една връзка свърши, да решим, че понеже еди-кой си си е отишъл или е спрял да ни обича, ние не сме достойни пак да обичаме. Любовта не е отношението между двама човека. Любовта е отношение към целия свят, който те заобикаля. Ето този гълъб, дето сега се разхожда тук..."
Поглеждам го - гълъб, нагугушинил се от студа. Мотае се между краката ни без капка страх, че ще му извием врата, или че ще го нахраним с мазна софийска баница.
"Любовта е да обичаш този миг. И ето този миг аз го обичам. Ти да стоиш до мен, гълъбът да се разхожда и да говорим за неща, които харесваме. Човек трябва да цени тези моменти."
С Мария може да сме много различни, може и да сме еднакви. Едно е сигурно. И двете имаме една любов - морето. И двете обаче не сме родени на морето. И това може би прави тази любов още по-устойчива. Защото всяко ходене на море е като за последно. Не знаеш кога ще е следващият път. И гледаш да поемеш всичко до най-тънкото на косъмчетата по ръцете ти, да го разпилееш в кръвта си, че да го разнесат вените по цялото ти тяло. И да го имаш. Да си го носиш.
Един приятел казва, че двама човека да седнат до морето заедно, то различни неща ще им разкаже, й споделям.
"Морето много приказва. И трябва да си много глух, за да не чуеш, че то има настроения. Колкото хора има, толкова и различни чифта уши. Един чува едно, друг - друго. Морето дори когато е тихо, може да е сърдито, да е тъжно. Когато си там, на скалите, а долу е морето, ти всъщност си на пресечната точка на 4-те основни природни стихии. На твърд си, пред теб вода, слънцето е огънят, около теб вятърът - въздухът. Там човек се уравновесява. Ако се отпуснеш и помълчиш, ще чуеш неща, които не подозираш, че знаеш. Ние носим цялото знание вътре в нас. Просто никога не сме достатъчно тихи да го чуем. Или като го чуем, не му вярваме. Което душата ти казва и там накъдето тя те води, може да разруши света, който си градил страшно дълго. И те е страх, защото си човек. Абсолютно безстрашен може да бъде само лудият. Въпросът е как балансираш. Това ще разруши света ми... И тогава си задаваш въпроса - ти щастлив ли си в този свят, който толкова много гради? Израстна ли, беше ли щастлив, постигна ли мечтите си, разви ли се, стана ли по-духовен и по-добър? Нещо понякога ти се дава, за да срине всичко това и ти да пораснеш! И понякога ни се дава такава любов, изненадваща. Защото Дядо Боже, щом ти е пратил тази любов, значи решил е, че е време за промяна. Но ти не винаги избираш промяната. И е нормално. Това е избор. Целият ни живот са нашите избори."
Един от силните цитати в романа "Живот в скалите" на Мария е този за изгрева.
"На жените, които обичах, подарявах залез...
– Защо не изгрев?! Символично е, начало... Начало на нов ден.
– Защото да подариш залез е обещание. Обещанието, че ще бъдеш до нея в тъмното, което идва. Каквото и да крие в себе си. Обещанието, че няма да се събуди сама. Повярвай ми, всяка жена чака този, който иска да ѝ подари залез. Жените са уморени от изгреви с мъже, с които не са залязвали. Прииска ли ти се да подариш залез на жена, не се питай повече дали я обичаш."
Разказвам на Мария как веднъж планирах пристигането си във Варна така, че да стигна навреме за изгрева. С времето всичко беше точно. Но изгрев нямаше. Имаше мъгла.
"Тази мъгла ти е била благословия, била ти е знак. Била ти е намигване от съдбата, от вселената, от теб самата дори, за да ти каже – не можеш да планираш всичко. Това не е за да ти се покаже колко си малка, а точно обратното. Това не е за да съжаляваш. А да ти каже – ти се подготви за едно изживяване, обаче ха сега да видим! Ще имаш повече. Потопи се в това, новото. Всяка изненада е покана."
Думите на Мария са като вкусна топла глътка. Като локум с пудра захар, като олющено ръбче на стара кирпичена къща, като прегръдка на приятел, когото не си виждал от студентските години, като да си намериш 50 лв. в джоба на дънките, когато имаш 3 до заплатата след 2 седмици.
Истинска VIP грижа за душата ми. Говорим си за срещите с хората и точните моменти, в които идват в живота ни. Някои са като мехлем за рана, други са самата рана.
"Ти си ги викаш тези хора и разговори. То ти е било изпратено. Не вярвам случайността. Ако сега друг ме беше разпитвал, нямаше да е така. Аз днес ти казах неща, които не съм разказвала на никой друг. Днес ми е особено... Самият ден е такъв един... Енергията е различна. Ако бяхме на морето, да знаеш какво интервю в скалите щеше да стане..."
До скоро, Мария! Разбрали сме се къде точно да посрещаме изгрева на морето.
0 Коментари