Все едно чувам себе си. Всъщност крещи тя, 6-годишната. Сърдита на баща си и винаги знаеща какво да каже, така че да те улучи в най-мекото, с най-много кръв.
Бодва ме и трепвам, въпреки че външно съм невъзмутима и продължавам да си редя стръкчета салвия и кресон върху тънко разточеното тесто. Правя флорална паста, което няма никаква връзка с тази история.
Всъщност съм щастлива, че на тази възраст децата могат да имат такава осъзнатост за силата на думите. В случая не е дори за да знае сама какво да изрече. Какво ще казват децата ни си е тяхна работа. Ние даваме своите думи, съвети, преливаме опит... Добре е по-често да го правим с лейка с много дупки, не с голямото канче. Но съм щастлива, че вече цени и е отражение на думите на другите. Защото думата си е дума – казваш и хвърляш. Може да смачкаш нещо или пък да освободиш място друго по-хубаво да порасте! Може да удариш някого и да му разбиеш... главата. А може и жабки във водата да създадеш и да предизвикаш слънчев, къдрав смях.
Думите и вярата в човека, който ги изрича, са в силна връзка, без да имат знак за равенство помежду си. Защото човекът не може да е само това. Не може.
Много ми се иска да може да каже, да настоява, да знае колко струва "Ти каза". И да има силата да си тръгне, ако казаното и направеното (помисленото, почувстваното) не се допълват като... домашна паста със свежа салвия.
И се надявам децата да съумяват да яхнат и озаптят онази прозорливост, която е нужна, за да виждат отвъд думите, да предусещат и попиват същността им. Да може да ги белят като вафли – опаковката да е ненужното по пътя към същността, което само да показва годността.
После двамата се сдобряват.
0 Коментари