Мислех да пиша пост за това какво мразят жените, ама ей така от дъното на последната аорта на сърцето си. Само че никак не харесвам мразенето. Но понеже се поразмислих и попитах и за да не хабя материала, оказа се, че най-много мразят непоискани съвети, домакинска работа и тъпи въпроси, като "Наистина ли ще пуснеш пералня точно сега?", "Защо не си чуваш телефона?" и "Много си щастлива даже, какво мрънкаш?".
И се замислих за непоисканите съвети... Такива получават най-вече майките за това как да се грижат за децата си. Площадките, магазините и градинките са осеяни с непознати хора, всеки от които знае по-добре от майката кое е най-полезно и хубаво за нейното дете. Но не бързайте да си мислите "Горките майки..." Защото същите те често заливат децата си със съвети, оказват натиск, моделират характер насилствено. Приятелите ни също понякога прекрачват границата. Извинението "Аз го правя за твое добро" за някои е като вълшебна гъба, с която смятат, че могат да извинят и изтрият всичко. Само че не е точно така...
Непоисканият съвет е като кофа с вода, която изливаш върху саксията с мащерка наведнъж.
Без растението да е дало сигнали, че има нужда, без да се съобразяваш, ей така - буф! Около саксията се лее вода, пръстта е пре-мокра. То не може да изпие тази вода, защото няма нужда от нея. Тя идва насилствено, стоварва се върху него.
А може да е по друг начин...
Може да сипваш на тънка струйка.
Може да полееш, когато пръстта е суха.
Може да попиташ - "Искаш ли да ти кажа...", "Имаш ли нужда да знаеш..."
Тогава всичко се усвоява много по-добре и е наистина полезно.
На човек насила можеш да му вземеш, но не и да му дадеш.
За пръв път ми го каза баба ми. Нещо за учене сме си говорили сигурно. Изплува ми фразата, когато се опитвах да съм разбираща и откликваща, а насреща си получавах... кръгче в дупка. Да, защото ситуацията сигурно е била такава - напирало ми е нещо отвътре, на върха на езика ми е било, изскочило е, раздавала съм съвети, щото съм много умна и знаеща, нали... Да се научиш да си полезен в точния момент не е лесна работа.
Аз да си рEча, па да си млЪча.
Ей така пък и досега казва вуйчо ми. И все нещо наставлява, без никой да го е питал, без никой да е пожелал съвета му. Но той чувства някакво свое вътрешно удовлетворение, че го е изкарал от себе си, че е казал, че си е дал мнението. От там нататък ако ще буря да отвее думите му. Само че да ръсиш семена в каквато и да е почва не е много умно, нали?! Защото е акт, от който не се ражда нищо.
Да дадеш непоискан съвет е голямо чесало за егото, но... другият не го сърби.
Човек може да покаже много по-голяма сила, ако не демонстрира знанията си, за да мачка човека отсреща. Неслучайно в семинарите и лекциите на различни треньори се започва с това - "Не давайте непоискани съвети". И въпреки че го знам, сериозно се учудих, когато, горда от успеха, пратих видео как изпълнявам упражнение на моята треньорка. Каза, че се гордее с мен, а впоследствие попита - "Разрешаваш ли ми няколко корекции?". А можеше да ме запердаши с някакви думи още в самото начало и да ме накара да съжаля, че въобще се опитвам.
Не хвали, кажи добра дума, оцени, пък после допълни как би било по-добре според теб.
Знанието е храна, но и най-вкусното гурме трябва да бъде поднесено в точния момент. Права съм, нали? Ако не - дайте някой съвет :)
0 Коментари